… Водещите йерарси, които все още бяха оставени на свобода и имаха възможност да обсъдят и вземат решение по това дело, стигнаха да заключението, че самият Сергий е изпаднал в разкол чрез своята “Декларация” и че неговите своеволни действия са насочени срещу Църквата. Ето защо те побързаха да заявят за своето отделяне от него в края на 1927 и началото на 1928 година. На митрополит Иосиф през цялото това време властите не позволяваха да заема своята катедра в Петроград, но още през декември 1927 година той благослови своите викарни епископи да се отделят от Сергий, а самият той, намирайки се в Ростов, подписа заедно с митрополит Агатангел и другите архиереи от Ярославска област послание до митрополит Сергий от 6 февруари 1928 година със заявление за тяхното отделяне от него докато той се покае за своите грешки и за това, че в сегашния момент те не признават никого другиго за предстоятел на Църквата, освен изпратения на заточение митрополит Петър.
…След подписването на посланието на ярославските архиереи, митрополит Иосиф смело започна борбата за Църквата и даде своето благословение на петроградския клир и паство да последват неговия пример в отделянето от Сергий, предлагайки своето духовно ръководство и грижи на движението и възлагайки управлението на Петроградската епархия на своя открито антисергиански викарий, Гдовския епископ Димитрий. Благославяйки “доброто решение на ревнителите на Христовата истина”, той се молеше на Господа “да съхрани всички нас в единомислие и свята ревност на духа в преживяваното от Църквата ново изпитание.”
Но срещу духовното оръжие на Христовите воини лукавият насочи всичките сили на първия в света сатанински режим. Запрещенията на митрополит Сергий бяха като знак за ГПУ да арестува и изпраща на заточение протестиращите епископи; дори мнозина от посещаващите “легалните” сергиански църкви не бяха пощадени от властите и основният резултат от “сергианската” политика – ще цитираме думите, казани от Борис Талантов 40 години по-късно въз основа на собствения му горчив опит в СССР – беше това, че “деянията на митрополит Сергий не спасиха нищо, освен собствената му кожа.” Тъмната нощ на изкупителните страдания се спусна над руската земя и нейните вярващи. “Сергианството” беше отхвърлено от верните, което може да се види от това, че по думите на същия Талантов “към началото на Втората световна война… повечето от запазилите се църкви не признаваха митрополит Сергий.” От повече от стотина останали живи през 1943 година епископи, Сергий можа да намери едва осемнайсет (част от тях бяха новоръкоположени), за да бъде направен “патриарх”.
Митрополит Иосиф, благодарение на своите решителни слова и действия и на своето положение на един от Заместниците на патриаршеския Местоблюстител, стана фактически лидер на движението на отделилите се… Неговото влияние и пример бяха толкова влиятелни, че всички негови последователи започнаха да се наричат “йосифляни” и до ден днешен всички, които защищават сергианската Московска Патриаршия, говорят за това движение на ревнителите на Православието като за “йосифлянски разкол”.
По онова време, както и сега, е имало “сергианци”, които дори да са признавали, че по-добрата част от духовенството и миряните е на страната на “йосифляните”, въпреки всичко ги обвиняват и осъждат за “гордостта” им, защото те смятали, че представляват истинната Православна Църква на Русия. Твърденията на митрополит Иосиф са крайно откровени, напълно безкомпромисни в главното, и безпощадни към личностите – това е така. Но онези, които намират в неговите слова “гордост” вероятно просто не разбират крайната необходимост от неотложното решение, станало причина за техния сложен казус. Когато Църквата бива предавана и верните биват отклонявани от пътя не е време за комплименти и вежливи “диалози”, не е време да се поставя “състраданието” над истината. За мъжествените души съзнанието на това, че всяка дума може да доведе до затвор и смърт, само разпалва тяхната смелост да казват истината без разкрасяване. И винаги е било така в Христовата Църква; нейните праволинейни защитници се възпяват като поборници (на истината) в църковните хвалебствени химни. Знаменателно е, че праведната полемика на митрополит Иосиф и неговите последователи изплува отново в писанията на критиците на сергианската йерархия в съвременния Съветски Съюз. За сравнение – критиката на сергианството в Руската диаспора е по-мека и снизходителна (с. 117).
Примерът на този безстрашен изповедник на Христовата Църква не остана без последователи. След самия патриарх Тихон, името на митрополит Иосиф служи за символ на чистотата и автентичността на Православието на Руската Църква. Дори след половин столетие на гонения, терор и предателство, истинната Православна Църква на Русия, макар и тайна, не се е предала. До ден днешен справедливо може тази Катакомбна Църква да се нарича както Църквата на “Тихоновците”, така и на “йосифляните”, но най-правилно е да се нарече, както тя е известна дори на самите съветски власти, “Истинно-Православна Църква”.
Съществуването на тази Катакомбна Църква днес е очевидно знамение за световното Православие: епохата на величието на Православието е в миналото; сега е последната епоха – на катакомбите. В Русия тази истина е очевидна” (с. 122).
“…Онзи, който търси днес Църквата в Съветския Съюз, намира яма в земята, дълбока рана в Православния руски народ, в ни най-малка степен неприкрита от фалшивата рекламна табела на Московска Патриаршия” (с. 123).
Из главата “Епископ Иеротей и неговият приятел йеросхимонах Серафим”
“Членовете на Катакомбната Църква станаха единствените носители на чистотата на Православната Църква в Русия” (с. 130).
Из главата “Епископ Виктор Глазовский и неговото учение за свободата на Църквата”
“Сергианството е дълбоко заблуждение, отричащо самата природа на Христовата Църква” (с. 140).
Из главата “Посланията на митрополит Кирил”
“Най-забележителният от йерарсите на Руската Православна Църква след смъртта на патриарх Тихон, беше без съмнение митрополит Кирил Казанский. Избран от патриарх Тихон като пръв от тримата местоблюстители…, той също така беше избран от мнозинството (седемдесет и двама) от намиращите се на свобода по това време архиереи при неуспелия опит да бъде избран през 1926 година нов патриарх с тайно събиране на гласове.
Затова е обяснимо, че след обнародването през 1927 година на сергиевската “Декларация” всички с нетърпение чакаха мнението на митрополит Кирил за този документ и за “новия курс” на митрополит Сергий… В писмото до своя приятел епископ Дамаскин и още повече в последвалата кореспонденция с митрополит Сергий и другите архиереи до 1934 година включително, митрополит Кирил осветли възможно най-ясно в сравнение с останалите архиереи от онова време еклезиологичното естество на заблуждението на митрополит Сергий. Изказаните от него мнения за природата на църковното единство и единомислие, за необходимостта да се отхвърли каноническия легализъм в Църквата, по въпроса за скъсването на общението и за наличието или отсъствието на благодат в Московска Патриаршия и у онези, които се отделят от нея, остават твърде насъщни и в наши дни” (с. 242).
Заключението към главата “Посланията на митрополит Кирил”
“Достигналите до нас послания на митрополит Кирил засягат един и същи въпрос: каноничното положение на митрополит Сергий в Руската Църква. Но тяхното значение далеч надхвърля рамките на въпроса за каноничната “правота” или “неправота”. Защото каноните са били създадени да въдворяват ред сред християните, а не да ги напъхат в усмирителната риза на законничеството. Затова изпълнени пропитите с това съзнание послания на митрополит Кирил ни служат като ръководство в трудните положения и често пъти безпрецедентните условия за Православието през ХХ век. Отстъплението от наши дни, по своята степен уникално в историята на християнството, протича преди всичко не толкова по пътя на лъжеучения и нарушения на църковните канони, колкото чрез налагане на неправилно разбиране на Православието от лица, които по изповядваното от тях догматично учение и по своето канонично положение могат да имат вид на напълно православни. [Външно] правилно “православие”, лишено от духа на истинското християнство, — това е логиката на сергианството, с което е невъзможно да се бориш нито като го наречеш ерес, каквато то не е, нито по пътя на изясняване на неговите канонични нарушения, които са нещо случайно по отношение на нещо значително по-важно.
За съжаление, малцина са способни да разберат това в нашето време на подвеждащо опростителство. Митрополит Сергий сам, въпреки [високата] си репутация на богослов, не можа да схване смисъла на позицията на митрополит Кирил, която не беше нищо друго освен уравновесения “царски път” на православната умереност между крайностите на обновленчеството и сергианското законническо отношение към Православието, от една страна, и крайно резките обвинения срещу сергианите в ерес и безблагодатност, от друга. Тази позиция е още по-важна заради това, че положението в Гръцката Църква през ХХ век е твърде сходно с това в Руската: календарната реформа също не съдържаше в себе си нито ерес, нито (в началото) канонични престъпления, и отрицанието на благодатта в Тайнствата както на новостилците, така и на старостилците служеше единствено за разпалване на духа на отцепничество и отсичаше всякаква възможност за възстановяване единството между онези, които съхраняваха верност към Преданието и онези, които против волята си последваха реформаторите толкова далеч. Митрополит Кирил се зае със създаването на отделна църковна организация с голямо нежелание и направи това не защото вярваше, че единствено той и последователите му ще образуват Истинската Църква, а единствено с цел да избегне зависимостта от онези, чието изповядване на Православието беше компрометирано, при все че те все още оставаха част от същата Църква. Днешната позиция на Руската Задгранична Църква по отношение на другите руски юрисдикции е еднаква с тази на свещеномъченик Кирил по отношение на сергианския синод и нейното отношение към останалите Православни Църкви в свободния свят се развива в същата посока, макар и общението с тях формално да не е все още прекъснато. Така че проповядването на умереност от страна на митрополит Кирил все още е в немалка степен приложима към потребностите на днешното време.
Важното различие, направено от митрополит Кирил между валидните тайнства на сергианското духовенство и “узурпацията на свещенодействията”, проявили се в такива деяния като митрополит Сергиевите запрещения и отлъчване на несъгласните с неговата “нова църковна политика” също има фундаментално значение за нашето време. Това различие не би могло да се изясни чрез “буквалното” прилагане на каноните, така строго осъждано от митрополит Кирил, и затова ние можем да се окажем в положение навярно “законнически правилно”, ала в същото време дълбоко нехристиянско, като, например, ако християнската ни съвест би била принуждавана да изпълнява всяко разпореждане на църковните власти, стига само тези власти да са строго “канонични”. Такова сляпо разбиране на послушанието заради самото послушание е една от основните причини за успеха на сергианството през нашия век както вътре, така и извън Московската Патриаршия. Разбира се, християнската съвест не приема запрещенията, направени от църковната власт под политически или друг нецърковен натиск (било то от турския султан върху Константинополската Патриаршия в миналото или от комунистическите власти върху Московска Патриаршия в наше време), но да се прави от това извод, че всички Тайнства на такива Църкви поради това са безблагодатни, е своеобразно еклезиологично законничество.
Посланията на митрополит Кирил показват с пределна яснота истината, че законът и учението на Христовата Църква не могат да бъдат сведени до някакво си бездушно “послушание”. Катакомбната Църква в Русия до ден днешен (доколкото ни е известно), заедно със свободната Руска Задгранична Църква не отричат Тайнствата на Московската Патриаршия, но и не поддържат с нея общение. По този начин те не участвуват в нехристиянските деяния, извършени в името на “православието” от московското ръководство под натиска на комунистите, но в същото време не са лишени от солидарност с изповедниците вътре Московска Патриаршия…, с които пълното канонично общение е невъзможно единствено заради тяхното политизирано ръководство.
И, накрая, акцентът, който митрополит Кирил поставя върху единомислието на шествуващите по пътя на истинското Православие, ни показва днес нашия път. Водачите на “световното Православие” провеждат разрушителна политика на обновленчество и отстъпление, но би било рисковано и самонадеяно да се опитваме да определим онази точка, отвъд която те и особено техните неволни последователи ще напуснат Православието без надежда за завръщане. Не е наша работа да произнасяме такава присъда. Но на нас ни е дадено да стоим твърдо в истинското Предание на Православието, дошло до нас от нашите отци, като избягваме общението с онези, които участвуват в отстъплението от истинското християнство, и да търсим онези единомислени с нас люде, които имат смелостта да бъдат верни на Православието до смърт. На това основание Катакомбната Църква твърдо стои до ден днешен в Съветска Русия, очаквайки деня, когато ще може свободно и открито да свидетелствува за верността си към Христа” (с. 257-259).
(Следва)
Tuesday, 20 January 2009
Saturday, 27 December 2008
Отец Серафим Роуз за сергианството (1)
[Тук поместваме текста без обяснителните бележки. Те ще бъдат внесени при цялостната му публикация в библиотеката ни.]
ПРЕДГОВОР ОТ ПРЕВОДАЧА
В наше време, когато юрисдикционните и еклезиологическите проблеми напускат областта на отвлеченото богословие и поставят всеки православен християнин и най-вече свещенослужителите пред необходимостта за личен избор, е вече невъзможно, по наше мнение, човек да остава встрани от тези проблеми едновременно запазвайки мира на собствената си съвест. Всеки е длъжен, независимо от мястото, което си е определил в сложното съвременно църковно положение, да направи своя избор съзнателно, като уясни пред самия себе си най-малкото причините за този избор и последиците от него.
И в този процес на осъзнаване и определяне на своята църковна позиция е особено важно човек да придобие отчетливо разбиране на явлението, наречено „сергианство”, и съзнателно отношение към него.
Изискването, поставено в 1990 г. от Синода на Руската Православна Задгранична Църква във връзка с приемането на руски енории в своята юрисдикция, за принасяне на покаяние в „ереста на сергианството” предизвика у мнозина недоумение — та нали сергианството за повечето от нас бе макар и противно, но все пак чисто политическо явление, незасягащо областта на догматиката и следователно — не тъй страшно като ереста. Трябва да кажем, че и в самата Задгранична Църква думата „ерес” се употребяваше по отношение на сергианството не в строг смисъл, като определяше повече емоционалното отношение към него, отколкото същността на явлението.
А сега, след падането на комунистическия режим стана особено важно да се изясни същността на това явление; та нали ако сергианството е политическо явление, то следователно губи за нас своето значение след изменението на политическата обстановка и продължава да буди интерес единствено у историците. В Московската патриаршия мнозина така и смятат: да, видите ли, не е бил прав митрополит Сергий (Страгородски), но сега времената са различни и ние не сътрудничим с комунистите. Ако пък става дума за нарушаване на догматическия строй и свързаното по необходимост с него съществено увреждане на целия строй на вътрешния духовен живот на църковния организъм, то нашето отричане на сергианството би следвало без съмнение да бъде по-решително. Ето защо е нужно да видим в какво именно се е проявило отклонението от Православието, да си съставим православно решение на спорните въпроси и — най-главното — да прекъснем църковното общение с привържениците на това заблуждение.
Познавайки авторитета, с който се ползват заслужено пред руския читател творенията на йеромонах Серафим (Роуз), авторитет, основан върху способността на философския ум на автора да прониква дълбоко в същността на разглежданото явление, ние сметнахме, че не ще бъде излишно да предложим на вниманието на православните читатели разсъжденията на незабравимия отец върху дадения предмет, извлечени от съставената от него книга „Светците на руските катакомби” .
Макар като автор на книгата да е посочен И. М. Андреев, непосредствено принадлежащите на перото му страници са само част, макар и важна (62 от над 600 страници) от съставения от о. Серафим сборник със статии и документи от разни лица и години, повечето —преведени от руски език и тематично обединени от самия него. Почти пред всяка статия в книгата отец Серафим е внасял свои лични преводачески бележки и коментари, а някои от тях е съставил самият той, ползвайки разни извори. Освен това в книгата са включени и написаните от него пространно „Въведение” и биография на И. М. Андреев.
Именно от всичко това извлякохме мислите на о. Серафим за сергианството, изложени със собствените му думи и понякога с цитати от други автори, поместени сред записките му, а от основните текстове на техните статии тук не посочваме нищо, поради което настоящият текст не представлява цялостна статия на о. Серафим; но въпреки това, както читателят сам ще се убеди след прочита му, той с достатъчна яснота показва позициите на отец Серафим по разглеждания въпрос.
И тъй, що е „сергианство” и какво е отношението на Православието към него?
УВОД
«На 16/29 юли 1927 година Нижегородският митрополит Сергий, тогавашният Заместник на местоблюстителя на патриаршеския престол, издава своята безславна „Декларация” за лоялност на Руската Православна Църква към съветското правителство и за единодушие с неговите „радости” и „скърби”. Този документ е обнародван в официалния съветски вестник „Известия” от 6/19 август на същата година и става явна причина за фундаменталното разделение, което по-сетне сполетява Руската Църква и което продължава и до днес. По думите на историк, изследовател на този църковен период (сам той „сергианин”), годината на „Декларацията” е „повратен момент. И до ден днешен целият църковен живот протича под знака на тази година” .
Това не е просто разделение между две напълно независими църковни организации (макар да включва и това); по-същественото е, че това е разделение между два напълно различни възгледа върху това, какво представлява Христовата Църква и как трябва да действува тя в този грешен свят, ръководейки чедата си към бреговете на вечния безгрешен живот в Небесното царство.
Според единия от тези възгледи, към който се придържа днешната Московска патриаршия (МП) и който напълно се покрива с понятието „сергианство”, Църквата се разглежда преди всичко като организация, чиито външни форми трябва да се запазят на всяка цена. Непослушанието към тази организация или отделянето от нея се разглежда като „разкол” и дори като „сектантство”. Апологетите на сергианството в Русия и зад граница не престават да подчертават, че политиката на митрополит Сергий е „запазила” йерархията, църковната организация, богослужението, възможността да се приемат Тайнствата и че това е главното дело на Църквата и дори целият смисъл на нейното съществуване. Такива апологети — плод на общия упадък на църковното съзнание в наши дни — сами по себе си са симптоми на еклезиологическата болест, наречена сергианство, на откъсването от духовните корени на православното християнство и подмяната на живото и цялостно Православие с външни и „канонични” форми. Подобно мислене е навярно главната причина за разпространението на разни протестантски секти в днешна Русия; простата видимост на преобладаването на духовните интереси [над материалните] (макар и лишени от истинско християнско съдържание) е достатъчно, за да се надмогне привързаността към външните форми у милиони руснаци, смятащи, че именно сергианската църква (доколкото виждат единствено нея) е Православието.
Според другия възглед — възгледа на Истинно-Православната или Катакомбната Руска Църква, — главен дълг на Православната Църква е верността към Христа и към истинския дух на Православието, дори с цената на всякакви външни загуби. Това в никакъв случай не означава отрицание на външните форми: знаем, че Катакомбната Църква е запазила богослужението и йерархията си до наши дни. Цената на такава вярност на Катакомбната Църква към истинското Православие е загубата на непосредствено влияние върху множеството руски люде, много от които дори не знаят за нейното съществуване и повечето от които няма откъде да узнаят къде и как могат да се свържат с нейните членове. Но загубата на външното влияние се уравновесява от нравствения и духовния авторитет, който не може да бъде оценен достойно от хората, съдещи за тези неща външно, но който ще стане очевиден, когато в Русия се възвърне свободата.
Начинът на мислене у Катакомбната Църква в СССР е изразен най-добре в думите на нейните членове. Ето как Иван М. Андреев, активен участник в църковните събития от 1927 г. и годините след това, описва създаването на Катакомбната Църква през ония години.
„Според свидетелството на близкия другар на патриарх Тихон, професора и доктора по медицина М. А. Жижиленко (бивш главен лекар на Таганския затвор в Москва), малко време преди смъртта си, след като се убедил с велик страх, че пределът на „политическите” изисквания от страна на съветската власт може да престъпи границите на верността към Църквата и Христа, патриархът изразил мисълта, че вероятно единственият начин за Православната Църква в Русия да запази верността си към Христа е в най-близко бъдеще да премине към катакомбите. Затова патриарх Тихон благословил проф. Жижиленко да приеме тайно монашество и после, в непосредствено бъдеще, ако се случи водещите йерарси на Църквата да предадат Христа и да отстъпят на съветската власт духовната свобода на Църквата, да стане таен епископ.
… През 1927 г., когато митрополит Сергий издаде своята „Декларация, последвана от разкол в Църквата, проф. Жижиленко изпълни волята на патриарх Тихон и стана първият катакомбен епископ — Максим, епископ Серпуховски.
… След разкола от 1927 г. последователите на митрополит Сергий, които приеха неговата „Декларация”, започнаха да се назовават „сергиани”, а тези, които останаха верни на Православната Църква, не приеха „Декларацията” и се отделиха от митрополит Сергий, започнаха да се наричат „йосифляни”, по името на свещеномъченик Иосиф (Петрових), митрополит Петроградски. Това последно название, изобретено от „сергианите”, не определя нито по същество, нито формално позицията на тези, които протестираха. Отделно от митрополит Иосиф други от най-видните архиереи се отделиха заедно със своето паство от общение с митрополит Сергий. Духовно-нравственият авторитет на протестиращите и отделилите се беше толкова висок, а качественото им превъзходство тъй очевидно, че за бъдещия историк на Църквата тук не може да има никакво съмнение в правилността на позицията на противниците на митрополит Сергий. По-правилно би било последните да бъдат назовавани верни „тихоновци”. А дейността на митрополит Сергий и привържениците му би трябвало да се окачестви като новообновленчески разкол.
… Всички, които се възпротивиха на „Декларацията” на митрополит Сергий, бяха арестувани от съветската власт като „контрареволюционери”: те бяха или разстреляни, или изпратени в концлагери и заточение. На разпитите следователите-чекисти със сарказъм и злорадство доказваха „строгата каноничност” на митрополит Сергий и неговата „Декларация”, която „не изменя нито каноните, нито догматите”. Невъзможно е да се опишат масовите разстрели, гонения и изтезания, стоварили се върху верните на Христовата Църква.
… За Истинската Православна Църква не остана друг изход, освен да се скрие в катакомбите.
… Духовният отец, който даде самата идея за Катакомбната Църква, беше патриарх Тихон. В първите години на своето съществуване Катакомбната Църква нямаше нито организация, нито управление, бе физически и географски разпръсната и се обединяваше единствено от името на патриаршеския местоблюстител митрополит Петър (Полянски). Първият катакомбен епископ Максим бе арестуван в 1928 г. и изпратен на заточение в Соловецк; в 1930 г. бе пратен от концлагера в Москва и разстрелян.
… Начевайки с 1928 г. в соловецкия и свирския лагери, в „Белбалтлаг” и в множество лагери в Сибир се извършваха множество тайни хиротонии. (В Соловецк, където бях аз, ги извършваха епископите Максим, Виктор, Иларион и Нектарий.)
… След смъртта на митрополитите Петър и Кирил (и двамата починали в заточение в 1936 г. ), духовен и административен глава на Катакомбната Църква, която към това време вече беше организирана в някаква степен, стана митрополит Иосиф (Петрових), макар той да беше в заточение.
… В края на 1938 г., именно заради възглавяването на тайната Катакомбна Църква, митрополит Иосиф беше екзекутиран.
… След смъртта му Катакомбната Църква започна да пази в още по-строга тайна имената и местопребиваването на своите духовни водители.
… Няма да предам на враговете Ти тайната, с такъв девиз от време на време се появяваше „кратка информация относно живота на тази тайна Църква” .
Съществуват огромно множество документи, които отразяват този ранен период от историята на Катакомбната Църква, както в писмата на епископите и други отделили се от митрополит Сергий лица, така и в спомените и други разкази на отделни членове на Катакомбната Църква, успели да се измъкнат от Съветския Съюз по време на Втората световна война.
В навечерието на войната преследването на религията в СССР достига своята връхна точка, когато дори „сергианската” църковна организация не е била далеч от унищожение, а Катакомбната Църква напълно излязла от полезрението. Само малцина от известните сътрудници на съветското правителство, какъвто бил самият митрополит Сергий, съумели да избягнат затвора или заточението — факт, който подтикнал тридесет години по-късно [новомъченика] Борис Талантов да заяви, че „митрополит Сергий със своето приспособенчество и лъжи не спаси никого и нищо, освен самия себе си.”
Когато Сталин, за да използва за собствените си цели патриотичните и религиозните чувства на руския народ във войната против немците, отваря известен брой от затворените от него преди войната храмове и позволява да бъде избран „патриарх” през 1943 г., започва началото на нов период в отношенията между държавата и Църквата, когато московската патриаршия става действително „държавна църква” на съветското правителство, разпространяваща по цял свят комунистическата пропаганда в името на религията и категорично отричаща съществуването на каквито и да е гонения срещу религията в Съветския Съюз. Самото съществуване на Катакомбна Православна Църква, противостояща на тази политика, естествено е имало за последната пагубни последствия, особено когато нейното съществуване станало известно на Запад. Всички катакомбни православни общини са били безжалостно унищожавани от съветските власти, когато ги откривали, а членовете им са били осъждани на дълги години затвор. Повечето от оскъдните сведения за този период в историята на Катакомбната Църква в Русия черпим от съветската преса, но почти нищо не е известно относно организацията и възглавяването на Катакомбната Църква от това време.
През 1959 г. по времето на Хрушчов в СССР се подема ново усилено гонение срещу религията, което дава началото на последния период от руската църковна история — период, когато сергианската марионетна църковна организация сама бива използувана за унищожаването на Православието в Русия, продължавайки едновременно с това комунистическата пропаганда зад граница и своите сега вече напълно невероятни твърдения за липсата на каквито и да е гонения на религията в СССР. Болшинството от запазилите се сергиански храмове, манастири и семинарии са били закрити в този период и на особено жестоки гонения са били подложени „нерегистрираните” църковни общности, каквато била Катакомбната Църква, известна на съветските власти под името „иосифляни”, „тихоновци” и „Истинно-Православна Църква”. Преследването е особено жестоко през годините 1959-1964. След падането на Хрушчов от власт то се смекчава, но все още продължава — особено против „нерегистрираните” общности.
В този съвсем скорошен период в църковния живот в Русия започва да прониква нов дух на смелост; заедно със значително нарасналата свобода на взаимните връзки между СССР и свободния свят, това е послужило като причина за явлението, което започва с няколко единични протеста в началото на 1960-те години, а сега (1982 г. — б. пр.) се е превърнало във вълна от протест и възмущение сред вярващите в Русия, насочени срещу религиозните гонения на съветското правителство и техните безгръбначни апологии от страна на официалната църковна организация. „Откритото писмо” до патриарх Алексий І от московските свещеници Глеб Якунин и Николай Ешлиман през 1965 г. , статията за сергианството от Борис Талантов през 1968 г. , праведният протест против църковната политика на Московската патриаршия от страна на православни християни, тъй различни помежду си като архиепископ Ермоген и Александър Солженицин и съвсем неотдавна отчаяният вик на съвестта на отец Димитрий Дудко и новата църковна история на Лев Регелсон (първото съчувствуващо на иосифляните историческо съчинение от средата на МП ), са довели вероятно до „криза на сергианството”, едновременно с масовото неведение за действителното състояние и мислене на съвременната Катакомбна Църква.
Накрая, в последните няколко години, начевайки със смъртта на патриарх Алексий І през 1971 г., се наблюдава нещо като изплуване на повърхността на самата руска Катакомбна Църква. В частност, два „катакомбни документа” от 1971 г. за пръв път през последните 40 години позволиха реално да се види мисленето на съвременната Катакомбна Църква, което изглежда трезво и в никакъв случай „сектантско” или „фанатично” (впечатление, което още повече се усилва от неотдавна публикуваното катакомбно писмо от 1962 г., за самото съществуване на което до неотдавна е било известно само на малцина в СССР); свидетелството на А. Краснов-Левитин след изгонването му от СССР през 1974 година ни даде първата от 1938 година насам реална информация за епископата и първойерарха на Катакомбната Църква, а информацията от съветската преса през 1976 година за съда над архимандрит Генадий е най-силното от предвоенното време насам свидетелство за истинската дейност на Катакомбната Църква и нейния удивителен размах.
Тази книга не трябва да се разглежда просто като “апология” на Катакомбната Църква; опитахме се да бъдем малко “по-обективни”. Действително, сегашният исторически момент, когато “Декларацията”, разцепила Руската Църква през 20 век, навърши повече от 50 години, ни предоставя на нас, принадлежащите към единствено свободната и безкомпромисна част на Руската Църква, изключителната възможност “обективно” да погледнем на изминалия половин век църковен живот. Душата на Русия говори днес по-ясно, отколкото през всичкото изминало време от началото на сергианството, но болката и затруднението да се изразяваш ясно прави почти невъзможно за онези, които се намират извън пределите на Съветския Съюз, разбирането напълно на смисъла на казаното. Особено членовете на Московска патриаршия все още се намират в “омагьосания кръг” на наследените мнения за църковната организация, който, може би, няма да бъде разкъсан, докато те окончателно не осъзнаят, че Катакомбната Руска Църква на първо място не е конкурираща “църковна организация”, изискваща промени на йерархичната зависимост, а преди всичко е знаменосец на верността към Христа, която вдъхновява един по-друг подход към Църквата и нейната организация от онзи, който днес преобладава в по-голямата част от православния свят. Такова осъзнаване вероятно няма да се появи преди падането на безбожния режим, но когато това стане — сергианската църковна организация и цялата й философия на съществуване ще се превърнат на прах и пепел. В светлината на това несъмнено няма да бъде преувеличено да се каже, че бъдещето на Русия, ако й е съдено да бъде православна, принадлежи на Катакомбната Църква .
Бъдещите историци на Русия, разбира се, няма да имат съмнения, че йосифляните са били прави, а сергианите – ужасно неправи. Но значението на Катакомбната Църква не е в нейната “правилност”, то е в съхраняването на истинния дух на Православието, духа на свободата в Христа. Сергианството беше не просто “неправо”, в избора на неговата църковна политика имаше нещо много по-лошо: то беше предателство спрямо Христа, основано на съгласието с духа на този свят. Това е неизбежно последствие, когато църковната политика се ръководи от земната логика, а не от Христовия разум. (Стр. 12-21).
ИЗ “ЖИВОТОПИС НА ИВАН М. АНДРЕЕВ”
“Централно ядро на неговото (на Андреев) православно учение беше защитата на истинното Православие. На най-очевидното (“юрисдикционно”) равнище това означаваше защита на Истинно-Православната (Катакомбната) Руска Църква, към която той принадлежеше и за която стана един от главните апологети в свободния свят. Сред руските “юрисдикции” в емиграция, той смяташе, че само Руската Задгранична Църква притежава духа на Катакомбната Руска Църква, а останалите, отделяйки се от нея поради модернизма, се приближаваха по дух до Московската патриаршия, чийто “духовен” авторитет над себе си те признаваха в един или друг период от време. Неговата защита на Катакомбната Църква винаги е била на доста високо равнище, винаги на богословска и духовна основа и дори в разпалената полемика, въпреки собствения му горчив опит в Съветския Съюз, той никога не достигаше до излишни крайности в своето осъждане на предателството спрямо Православието от страна на Московската патриаршия. Дори в своята знаменита и предизвикателна статия “Има ли благодат в Московска патриаршия?” (“Православная Русь”, 1948, №№ 17-19), след изброяване на причините, поради които може да имаме съмнение, че тайнствата на Московска Патриаршия са благодатни, той предпазливо се въздържа от каквито и да било необмислени твърдения с много мъдрата забележка, че “отпадането на църквата от Бога и нейното превръщане в ‘синагога на сатаната’ е процес. Съветската Църква вече е тръгнала по този път, който ще я доведе до тази ‘синагога’ – в това не може да има съмнение.” Без да се осмелява да изразява каквото и да било съждение по този въпрос, той предоставя неговото решение на бъдещ Събор на цялата Руска Православна Църква. Цялата тази статия, като цяло философски и богословски достатъчно дълбока, издига същата идея, както и “катакомбните документи” от 1971 година, а именно, че съветската власт не е истинната власт, по отношение на която според апостол Павел (Рим. 13:1), се изисква послушание, а незаконна антихристиянска власт. Дълбоко прониквайки в същността на явлението, авторът говори за “мистичната сила” на комунизма, който разглежда като ново явление в човешката история, като непосредствена подготовка за възцаряването на антихриста…
За Андреев понятието за истинно Православие е неразривно свързано с опита на новите катакомби на нашето столетие: всичко, написано от него, е пронизано с чувство на важност, сериозност и дълбока отговорност, което често е непонятно за онези, които не са живели в условията на гонение, предателство и тайни (често в буквалния смисъл нелегални) църковни събрания. Неговото учение представлява едно катакомбно богословие и философия за днешните православни християни, твърде отличаващо се от празните академични опити на повечето “православни богослови” от ХХ век”. (Стр. 34-36).
ИЗ “ПРЕДИСЛОВИЕ НА ИЗДАТЕЛЯ” КЪМ “КАТАКОМБНАТА ЦЪРКВА” НА ИВ. АНДРЕЕВ.
“Тези йерарси (протестиращите срещу “Декларацията” и прекъснали общение с официалната Съветска църква) представляваха очевидно мнозинство и Съветската църква успя да наложи своето днешно господствуващо положение в СССР и “каноничността” си чрез арести и убиване на водещите антисергиани от властта.” (Стр. 46).
ИЗ ГЛАВАТА “МИТРОПОЛИТ ИОСИФ ПЕТРОГРАДСКИ И НАЧАЛОТО НА КАТАКОМБНАТА ЦЪРКВА”.
“В историята на Христовата Църква е имало няколко критични момента, когато официалните възглавители на една или друга поместна Църква са отпадали от Православието и верните известно време са се колебаели, незнаейки със сигурност кого да следват или къде се намира самата Църква. В такива времена нашият Господ Иисус Христос, верен на Своето обещание, че и портите адови няма да надделеят над Неговата Църква (Мат. 16:18), издига някой борец, за да възвестява истината и да събира верните на страната на Православието. В зората на новото време такъв поборник е бил Светител Марк, Ефески митрополит, който единствен от йерарсите на Византийската Църква безстрашно осъдил нечестивия Флорентински събор и лъжовното единение и събудил у православните съзнание за това, че Римската църква е изпаднала в ерес и онези, които се съединяват с нея, по този начин отделят себе си от Христовата Църква.”
В нашия век, когато срещу Църквата въстана още по-страшен неин враг в лицето на псевдорелигиозния тоталитаризъм на атеистичния комунизъм и когато тогавашният глава на Руската Църква митрополит Сергий провъзгласи чрез своята “Декларация” през 1927 година принципа на практическото и идеологическото сътрудничество със силите на антихриста, тогава Бог въздигна начело на цялата армия изповедници един поборник в лицето на свещеномъченика митрополит Иосиф, за да противостои на тази душегубна “легализация” и да възглави движението на верните на Руската Православна Църква в катакомбите…
* * *
…Докато беше жив патриарх Тихон, Църквата имаше в негово лице видим център, около който тя се обединяваше. Даже когато Патриархът се намираше под арест, когато отстъпническата “Жива църква” завладя почти всички православни храмове в Русия, а “прогресивната” Константинополска Църква създаде на тази синагога на сатаната международен престиж, като я призна за Православната Църква на Русия – все пак верните, пребъдвайки предани на своя Патриарх, оставаха православни, и именно верността към Патриарха служеше за проверка на тяхната православност; това повече от всичко друго подриваше силите на “Живата църква”.
Но след кончината на патриарх Тихон през 1925 година положението стана значително по-неясно. В условията на гонение беше невъзможно да се свика църковен Събор за избор на нов Патриарх и, предвиждайки това, Патриарх Тихон назначи трима водещи архиереи, един от които — този, който остане на свобода — трябваше да стане местоблюстител на патриаршеския престол след смъртта на патриарха и пазител на външното единство на Църквата. От тези трима йерарси един единствен – Крутицкият митрополит Петър – беше на свобода, когато почина Патриархът и със специален документ, подписан от повече от петдесет епископи, той бе признат от Руската Църква за свой действителен глава. Митрополит Петър на свой ред назначи трима свои “заместници”, в случай на арестуване или смърт, единият от които беше митрополит Иосиф (по това време Ростовски архиепископ), а другият – митрополит Сергий (впоследствие “патриарх”). Митрополит Петър беше арестуван няколко месеца по-късно поради отказа си да подпише “декларацията”, предаваща вътрешната свобода на Църквата в ръцете на атеистичния режим. От 1925 до 1927 година включително нито един кандидат не е заемал неговото място за повече от няколко месеца преди отиването си в затвора и стана ясно, че Съветската власт няма да се успокои, докато не намери или не принуди някой от йерарсите да подпише угодния на режима документ. Такъв йерарх се намери в лицето на митрополит Сергий, който на 16/29 юли 1927 година, бидейки освободен след няколко месеца затвор, издаде безславната “Декларация”, направила него и неговите последователи реални агенти на Съветската държава. След като обнародва “Декларацията” на 19 август, вестник “Известия” отбеляза, че “далновидната част от духовенството вече е поела по този път още през 1922 година” – подразбирайки “Живата църква”. Така атеистичният режим успя да въведе “обновленчеството” в самата Патриаршеска Църква. Последицата от това бе решителният протест на водещите йерарси на Руската Църква, които, виждайки, че митрополит Сергий е изцяло настроен да налага своята воля над цялата Църква, скоро започнаха да прекратяват общение с него.
Така веднага стана ясно, че “Декларацията” беше въпиющо нарушение на 34-то правило на светите Апостоли, понеже е провъзгласена “без съгласието на всички” епископи и в действителност е дело единствено на Сергий, извършено под диктовката на атеистичния режим; и затова единственият възможен църковен курс за Сергий беше да отмени “Декларацията” пред лицето на такова преобладаващо несъгласие от страна на неговите епископи. Вместо това обаче, сякаш за да докаже, че той не взема под внимание и не се нуждае от мнението на Църквата, а е станал послушно оръдие на режима, той заедно със своя неканоничен “синод”, чието формиране далеч превишаваше границите на неговите пълномощия като Заместник на патриаршеския местоблюстител, започна безпрецедентно преместване на архиереите от катедра на катедра и запрещение на всички несъгласни с него, образувайки по този начин послушна “съветска” църква…
(следва)
ПРЕДГОВОР ОТ ПРЕВОДАЧА
В наше време, когато юрисдикционните и еклезиологическите проблеми напускат областта на отвлеченото богословие и поставят всеки православен християнин и най-вече свещенослужителите пред необходимостта за личен избор, е вече невъзможно, по наше мнение, човек да остава встрани от тези проблеми едновременно запазвайки мира на собствената си съвест. Всеки е длъжен, независимо от мястото, което си е определил в сложното съвременно църковно положение, да направи своя избор съзнателно, като уясни пред самия себе си най-малкото причините за този избор и последиците от него.
И в този процес на осъзнаване и определяне на своята църковна позиция е особено важно човек да придобие отчетливо разбиране на явлението, наречено „сергианство”, и съзнателно отношение към него.
Изискването, поставено в 1990 г. от Синода на Руската Православна Задгранична Църква във връзка с приемането на руски енории в своята юрисдикция, за принасяне на покаяние в „ереста на сергианството” предизвика у мнозина недоумение — та нали сергианството за повечето от нас бе макар и противно, но все пак чисто политическо явление, незасягащо областта на догматиката и следователно — не тъй страшно като ереста. Трябва да кажем, че и в самата Задгранична Църква думата „ерес” се употребяваше по отношение на сергианството не в строг смисъл, като определяше повече емоционалното отношение към него, отколкото същността на явлението.
А сега, след падането на комунистическия режим стана особено важно да се изясни същността на това явление; та нали ако сергианството е политическо явление, то следователно губи за нас своето значение след изменението на политическата обстановка и продължава да буди интерес единствено у историците. В Московската патриаршия мнозина така и смятат: да, видите ли, не е бил прав митрополит Сергий (Страгородски), но сега времената са различни и ние не сътрудничим с комунистите. Ако пък става дума за нарушаване на догматическия строй и свързаното по необходимост с него съществено увреждане на целия строй на вътрешния духовен живот на църковния организъм, то нашето отричане на сергианството би следвало без съмнение да бъде по-решително. Ето защо е нужно да видим в какво именно се е проявило отклонението от Православието, да си съставим православно решение на спорните въпроси и — най-главното — да прекъснем църковното общение с привържениците на това заблуждение.
Познавайки авторитета, с който се ползват заслужено пред руския читател творенията на йеромонах Серафим (Роуз), авторитет, основан върху способността на философския ум на автора да прониква дълбоко в същността на разглежданото явление, ние сметнахме, че не ще бъде излишно да предложим на вниманието на православните читатели разсъжденията на незабравимия отец върху дадения предмет, извлечени от съставената от него книга „Светците на руските катакомби” .
Макар като автор на книгата да е посочен И. М. Андреев, непосредствено принадлежащите на перото му страници са само част, макар и важна (62 от над 600 страници) от съставения от о. Серафим сборник със статии и документи от разни лица и години, повечето —преведени от руски език и тематично обединени от самия него. Почти пред всяка статия в книгата отец Серафим е внасял свои лични преводачески бележки и коментари, а някои от тях е съставил самият той, ползвайки разни извори. Освен това в книгата са включени и написаните от него пространно „Въведение” и биография на И. М. Андреев.
Именно от всичко това извлякохме мислите на о. Серафим за сергианството, изложени със собствените му думи и понякога с цитати от други автори, поместени сред записките му, а от основните текстове на техните статии тук не посочваме нищо, поради което настоящият текст не представлява цялостна статия на о. Серафим; но въпреки това, както читателят сам ще се убеди след прочита му, той с достатъчна яснота показва позициите на отец Серафим по разглеждания въпрос.
И тъй, що е „сергианство” и какво е отношението на Православието към него?
УВОД
«На 16/29 юли 1927 година Нижегородският митрополит Сергий, тогавашният Заместник на местоблюстителя на патриаршеския престол, издава своята безславна „Декларация” за лоялност на Руската Православна Църква към съветското правителство и за единодушие с неговите „радости” и „скърби”. Този документ е обнародван в официалния съветски вестник „Известия” от 6/19 август на същата година и става явна причина за фундаменталното разделение, което по-сетне сполетява Руската Църква и което продължава и до днес. По думите на историк, изследовател на този църковен период (сам той „сергианин”), годината на „Декларацията” е „повратен момент. И до ден днешен целият църковен живот протича под знака на тази година” .
Това не е просто разделение между две напълно независими църковни организации (макар да включва и това); по-същественото е, че това е разделение между два напълно различни възгледа върху това, какво представлява Христовата Църква и как трябва да действува тя в този грешен свят, ръководейки чедата си към бреговете на вечния безгрешен живот в Небесното царство.
Според единия от тези възгледи, към който се придържа днешната Московска патриаршия (МП) и който напълно се покрива с понятието „сергианство”, Църквата се разглежда преди всичко като организация, чиито външни форми трябва да се запазят на всяка цена. Непослушанието към тази организация или отделянето от нея се разглежда като „разкол” и дори като „сектантство”. Апологетите на сергианството в Русия и зад граница не престават да подчертават, че политиката на митрополит Сергий е „запазила” йерархията, църковната организация, богослужението, възможността да се приемат Тайнствата и че това е главното дело на Църквата и дори целият смисъл на нейното съществуване. Такива апологети — плод на общия упадък на църковното съзнание в наши дни — сами по себе си са симптоми на еклезиологическата болест, наречена сергианство, на откъсването от духовните корени на православното християнство и подмяната на живото и цялостно Православие с външни и „канонични” форми. Подобно мислене е навярно главната причина за разпространението на разни протестантски секти в днешна Русия; простата видимост на преобладаването на духовните интереси [над материалните] (макар и лишени от истинско християнско съдържание) е достатъчно, за да се надмогне привързаността към външните форми у милиони руснаци, смятащи, че именно сергианската църква (доколкото виждат единствено нея) е Православието.
Според другия възглед — възгледа на Истинно-Православната или Катакомбната Руска Църква, — главен дълг на Православната Църква е верността към Христа и към истинския дух на Православието, дори с цената на всякакви външни загуби. Това в никакъв случай не означава отрицание на външните форми: знаем, че Катакомбната Църква е запазила богослужението и йерархията си до наши дни. Цената на такава вярност на Катакомбната Църква към истинското Православие е загубата на непосредствено влияние върху множеството руски люде, много от които дори не знаят за нейното съществуване и повечето от които няма откъде да узнаят къде и как могат да се свържат с нейните членове. Но загубата на външното влияние се уравновесява от нравствения и духовния авторитет, който не може да бъде оценен достойно от хората, съдещи за тези неща външно, но който ще стане очевиден, когато в Русия се възвърне свободата.
Начинът на мислене у Катакомбната Църква в СССР е изразен най-добре в думите на нейните членове. Ето как Иван М. Андреев, активен участник в църковните събития от 1927 г. и годините след това, описва създаването на Катакомбната Църква през ония години.
„Според свидетелството на близкия другар на патриарх Тихон, професора и доктора по медицина М. А. Жижиленко (бивш главен лекар на Таганския затвор в Москва), малко време преди смъртта си, след като се убедил с велик страх, че пределът на „политическите” изисквания от страна на съветската власт може да престъпи границите на верността към Църквата и Христа, патриархът изразил мисълта, че вероятно единственият начин за Православната Църква в Русия да запази верността си към Христа е в най-близко бъдеще да премине към катакомбите. Затова патриарх Тихон благословил проф. Жижиленко да приеме тайно монашество и после, в непосредствено бъдеще, ако се случи водещите йерарси на Църквата да предадат Христа и да отстъпят на съветската власт духовната свобода на Църквата, да стане таен епископ.
… През 1927 г., когато митрополит Сергий издаде своята „Декларация, последвана от разкол в Църквата, проф. Жижиленко изпълни волята на патриарх Тихон и стана първият катакомбен епископ — Максим, епископ Серпуховски.
… След разкола от 1927 г. последователите на митрополит Сергий, които приеха неговата „Декларация”, започнаха да се назовават „сергиани”, а тези, които останаха верни на Православната Църква, не приеха „Декларацията” и се отделиха от митрополит Сергий, започнаха да се наричат „йосифляни”, по името на свещеномъченик Иосиф (Петрових), митрополит Петроградски. Това последно название, изобретено от „сергианите”, не определя нито по същество, нито формално позицията на тези, които протестираха. Отделно от митрополит Иосиф други от най-видните архиереи се отделиха заедно със своето паство от общение с митрополит Сергий. Духовно-нравственият авторитет на протестиращите и отделилите се беше толкова висок, а качественото им превъзходство тъй очевидно, че за бъдещия историк на Църквата тук не може да има никакво съмнение в правилността на позицията на противниците на митрополит Сергий. По-правилно би било последните да бъдат назовавани верни „тихоновци”. А дейността на митрополит Сергий и привържениците му би трябвало да се окачестви като новообновленчески разкол.
… Всички, които се възпротивиха на „Декларацията” на митрополит Сергий, бяха арестувани от съветската власт като „контрареволюционери”: те бяха или разстреляни, или изпратени в концлагери и заточение. На разпитите следователите-чекисти със сарказъм и злорадство доказваха „строгата каноничност” на митрополит Сергий и неговата „Декларация”, която „не изменя нито каноните, нито догматите”. Невъзможно е да се опишат масовите разстрели, гонения и изтезания, стоварили се върху верните на Христовата Църква.
… За Истинската Православна Църква не остана друг изход, освен да се скрие в катакомбите.
… Духовният отец, който даде самата идея за Катакомбната Църква, беше патриарх Тихон. В първите години на своето съществуване Катакомбната Църква нямаше нито организация, нито управление, бе физически и географски разпръсната и се обединяваше единствено от името на патриаршеския местоблюстител митрополит Петър (Полянски). Първият катакомбен епископ Максим бе арестуван в 1928 г. и изпратен на заточение в Соловецк; в 1930 г. бе пратен от концлагера в Москва и разстрелян.
… Начевайки с 1928 г. в соловецкия и свирския лагери, в „Белбалтлаг” и в множество лагери в Сибир се извършваха множество тайни хиротонии. (В Соловецк, където бях аз, ги извършваха епископите Максим, Виктор, Иларион и Нектарий.)
… След смъртта на митрополитите Петър и Кирил (и двамата починали в заточение в 1936 г. ), духовен и административен глава на Катакомбната Църква, която към това време вече беше организирана в някаква степен, стана митрополит Иосиф (Петрових), макар той да беше в заточение.
… В края на 1938 г., именно заради възглавяването на тайната Катакомбна Църква, митрополит Иосиф беше екзекутиран.
… След смъртта му Катакомбната Църква започна да пази в още по-строга тайна имената и местопребиваването на своите духовни водители.
… Няма да предам на враговете Ти тайната, с такъв девиз от време на време се появяваше „кратка информация относно живота на тази тайна Църква” .
Съществуват огромно множество документи, които отразяват този ранен период от историята на Катакомбната Църква, както в писмата на епископите и други отделили се от митрополит Сергий лица, така и в спомените и други разкази на отделни членове на Катакомбната Църква, успели да се измъкнат от Съветския Съюз по време на Втората световна война.
В навечерието на войната преследването на религията в СССР достига своята връхна точка, когато дори „сергианската” църковна организация не е била далеч от унищожение, а Катакомбната Църква напълно излязла от полезрението. Само малцина от известните сътрудници на съветското правителство, какъвто бил самият митрополит Сергий, съумели да избягнат затвора или заточението — факт, който подтикнал тридесет години по-късно [новомъченика] Борис Талантов да заяви, че „митрополит Сергий със своето приспособенчество и лъжи не спаси никого и нищо, освен самия себе си.”
Когато Сталин, за да използва за собствените си цели патриотичните и религиозните чувства на руския народ във войната против немците, отваря известен брой от затворените от него преди войната храмове и позволява да бъде избран „патриарх” през 1943 г., започва началото на нов период в отношенията между държавата и Църквата, когато московската патриаршия става действително „държавна църква” на съветското правителство, разпространяваща по цял свят комунистическата пропаганда в името на религията и категорично отричаща съществуването на каквито и да е гонения срещу религията в Съветския Съюз. Самото съществуване на Катакомбна Православна Църква, противостояща на тази политика, естествено е имало за последната пагубни последствия, особено когато нейното съществуване станало известно на Запад. Всички катакомбни православни общини са били безжалостно унищожавани от съветските власти, когато ги откривали, а членовете им са били осъждани на дълги години затвор. Повечето от оскъдните сведения за този период в историята на Катакомбната Църква в Русия черпим от съветската преса, но почти нищо не е известно относно организацията и възглавяването на Катакомбната Църква от това време.
През 1959 г. по времето на Хрушчов в СССР се подема ново усилено гонение срещу религията, което дава началото на последния период от руската църковна история — период, когато сергианската марионетна църковна организация сама бива използувана за унищожаването на Православието в Русия, продължавайки едновременно с това комунистическата пропаганда зад граница и своите сега вече напълно невероятни твърдения за липсата на каквито и да е гонения на религията в СССР. Болшинството от запазилите се сергиански храмове, манастири и семинарии са били закрити в този период и на особено жестоки гонения са били подложени „нерегистрираните” църковни общности, каквато била Катакомбната Църква, известна на съветските власти под името „иосифляни”, „тихоновци” и „Истинно-Православна Църква”. Преследването е особено жестоко през годините 1959-1964. След падането на Хрушчов от власт то се смекчава, но все още продължава — особено против „нерегистрираните” общности.
В този съвсем скорошен период в църковния живот в Русия започва да прониква нов дух на смелост; заедно със значително нарасналата свобода на взаимните връзки между СССР и свободния свят, това е послужило като причина за явлението, което започва с няколко единични протеста в началото на 1960-те години, а сега (1982 г. — б. пр.) се е превърнало във вълна от протест и възмущение сред вярващите в Русия, насочени срещу религиозните гонения на съветското правителство и техните безгръбначни апологии от страна на официалната църковна организация. „Откритото писмо” до патриарх Алексий І от московските свещеници Глеб Якунин и Николай Ешлиман през 1965 г. , статията за сергианството от Борис Талантов през 1968 г. , праведният протест против църковната политика на Московската патриаршия от страна на православни християни, тъй различни помежду си като архиепископ Ермоген и Александър Солженицин и съвсем неотдавна отчаяният вик на съвестта на отец Димитрий Дудко и новата църковна история на Лев Регелсон (първото съчувствуващо на иосифляните историческо съчинение от средата на МП ), са довели вероятно до „криза на сергианството”, едновременно с масовото неведение за действителното състояние и мислене на съвременната Катакомбна Църква.
Накрая, в последните няколко години, начевайки със смъртта на патриарх Алексий І през 1971 г., се наблюдава нещо като изплуване на повърхността на самата руска Катакомбна Църква. В частност, два „катакомбни документа” от 1971 г. за пръв път през последните 40 години позволиха реално да се види мисленето на съвременната Катакомбна Църква, което изглежда трезво и в никакъв случай „сектантско” или „фанатично” (впечатление, което още повече се усилва от неотдавна публикуваното катакомбно писмо от 1962 г., за самото съществуване на което до неотдавна е било известно само на малцина в СССР); свидетелството на А. Краснов-Левитин след изгонването му от СССР през 1974 година ни даде първата от 1938 година насам реална информация за епископата и първойерарха на Катакомбната Църква, а информацията от съветската преса през 1976 година за съда над архимандрит Генадий е най-силното от предвоенното време насам свидетелство за истинската дейност на Катакомбната Църква и нейния удивителен размах.
Тази книга не трябва да се разглежда просто като “апология” на Катакомбната Църква; опитахме се да бъдем малко “по-обективни”. Действително, сегашният исторически момент, когато “Декларацията”, разцепила Руската Църква през 20 век, навърши повече от 50 години, ни предоставя на нас, принадлежащите към единствено свободната и безкомпромисна част на Руската Църква, изключителната възможност “обективно” да погледнем на изминалия половин век църковен живот. Душата на Русия говори днес по-ясно, отколкото през всичкото изминало време от началото на сергианството, но болката и затруднението да се изразяваш ясно прави почти невъзможно за онези, които се намират извън пределите на Съветския Съюз, разбирането напълно на смисъла на казаното. Особено членовете на Московска патриаршия все още се намират в “омагьосания кръг” на наследените мнения за църковната организация, който, може би, няма да бъде разкъсан, докато те окончателно не осъзнаят, че Катакомбната Руска Църква на първо място не е конкурираща “църковна организация”, изискваща промени на йерархичната зависимост, а преди всичко е знаменосец на верността към Христа, която вдъхновява един по-друг подход към Църквата и нейната организация от онзи, който днес преобладава в по-голямата част от православния свят. Такова осъзнаване вероятно няма да се появи преди падането на безбожния режим, но когато това стане — сергианската църковна организация и цялата й философия на съществуване ще се превърнат на прах и пепел. В светлината на това несъмнено няма да бъде преувеличено да се каже, че бъдещето на Русия, ако й е съдено да бъде православна, принадлежи на Катакомбната Църква .
Бъдещите историци на Русия, разбира се, няма да имат съмнения, че йосифляните са били прави, а сергианите – ужасно неправи. Но значението на Катакомбната Църква не е в нейната “правилност”, то е в съхраняването на истинния дух на Православието, духа на свободата в Христа. Сергианството беше не просто “неправо”, в избора на неговата църковна политика имаше нещо много по-лошо: то беше предателство спрямо Христа, основано на съгласието с духа на този свят. Това е неизбежно последствие, когато църковната политика се ръководи от земната логика, а не от Христовия разум. (Стр. 12-21).
ИЗ “ЖИВОТОПИС НА ИВАН М. АНДРЕЕВ”
“Централно ядро на неговото (на Андреев) православно учение беше защитата на истинното Православие. На най-очевидното (“юрисдикционно”) равнище това означаваше защита на Истинно-Православната (Катакомбната) Руска Църква, към която той принадлежеше и за която стана един от главните апологети в свободния свят. Сред руските “юрисдикции” в емиграция, той смяташе, че само Руската Задгранична Църква притежава духа на Катакомбната Руска Църква, а останалите, отделяйки се от нея поради модернизма, се приближаваха по дух до Московската патриаршия, чийто “духовен” авторитет над себе си те признаваха в един или друг период от време. Неговата защита на Катакомбната Църква винаги е била на доста високо равнище, винаги на богословска и духовна основа и дори в разпалената полемика, въпреки собствения му горчив опит в Съветския Съюз, той никога не достигаше до излишни крайности в своето осъждане на предателството спрямо Православието от страна на Московската патриаршия. Дори в своята знаменита и предизвикателна статия “Има ли благодат в Московска патриаршия?” (“Православная Русь”, 1948, №№ 17-19), след изброяване на причините, поради които може да имаме съмнение, че тайнствата на Московска Патриаршия са благодатни, той предпазливо се въздържа от каквито и да било необмислени твърдения с много мъдрата забележка, че “отпадането на църквата от Бога и нейното превръщане в ‘синагога на сатаната’ е процес. Съветската Църква вече е тръгнала по този път, който ще я доведе до тази ‘синагога’ – в това не може да има съмнение.” Без да се осмелява да изразява каквото и да било съждение по този въпрос, той предоставя неговото решение на бъдещ Събор на цялата Руска Православна Църква. Цялата тази статия, като цяло философски и богословски достатъчно дълбока, издига същата идея, както и “катакомбните документи” от 1971 година, а именно, че съветската власт не е истинната власт, по отношение на която според апостол Павел (Рим. 13:1), се изисква послушание, а незаконна антихристиянска власт. Дълбоко прониквайки в същността на явлението, авторът говори за “мистичната сила” на комунизма, който разглежда като ново явление в човешката история, като непосредствена подготовка за възцаряването на антихриста…
За Андреев понятието за истинно Православие е неразривно свързано с опита на новите катакомби на нашето столетие: всичко, написано от него, е пронизано с чувство на важност, сериозност и дълбока отговорност, което често е непонятно за онези, които не са живели в условията на гонение, предателство и тайни (често в буквалния смисъл нелегални) църковни събрания. Неговото учение представлява едно катакомбно богословие и философия за днешните православни християни, твърде отличаващо се от празните академични опити на повечето “православни богослови” от ХХ век”. (Стр. 34-36).
ИЗ “ПРЕДИСЛОВИЕ НА ИЗДАТЕЛЯ” КЪМ “КАТАКОМБНАТА ЦЪРКВА” НА ИВ. АНДРЕЕВ.
“Тези йерарси (протестиращите срещу “Декларацията” и прекъснали общение с официалната Съветска църква) представляваха очевидно мнозинство и Съветската църква успя да наложи своето днешно господствуващо положение в СССР и “каноничността” си чрез арести и убиване на водещите антисергиани от властта.” (Стр. 46).
ИЗ ГЛАВАТА “МИТРОПОЛИТ ИОСИФ ПЕТРОГРАДСКИ И НАЧАЛОТО НА КАТАКОМБНАТА ЦЪРКВА”.
“В историята на Христовата Църква е имало няколко критични момента, когато официалните възглавители на една или друга поместна Църква са отпадали от Православието и верните известно време са се колебаели, незнаейки със сигурност кого да следват или къде се намира самата Църква. В такива времена нашият Господ Иисус Христос, верен на Своето обещание, че и портите адови няма да надделеят над Неговата Църква (Мат. 16:18), издига някой борец, за да възвестява истината и да събира верните на страната на Православието. В зората на новото време такъв поборник е бил Светител Марк, Ефески митрополит, който единствен от йерарсите на Византийската Църква безстрашно осъдил нечестивия Флорентински събор и лъжовното единение и събудил у православните съзнание за това, че Римската църква е изпаднала в ерес и онези, които се съединяват с нея, по този начин отделят себе си от Христовата Църква.”
В нашия век, когато срещу Църквата въстана още по-страшен неин враг в лицето на псевдорелигиозния тоталитаризъм на атеистичния комунизъм и когато тогавашният глава на Руската Църква митрополит Сергий провъзгласи чрез своята “Декларация” през 1927 година принципа на практическото и идеологическото сътрудничество със силите на антихриста, тогава Бог въздигна начело на цялата армия изповедници един поборник в лицето на свещеномъченика митрополит Иосиф, за да противостои на тази душегубна “легализация” и да възглави движението на верните на Руската Православна Църква в катакомбите…
* * *
…Докато беше жив патриарх Тихон, Църквата имаше в негово лице видим център, около който тя се обединяваше. Даже когато Патриархът се намираше под арест, когато отстъпническата “Жива църква” завладя почти всички православни храмове в Русия, а “прогресивната” Константинополска Църква създаде на тази синагога на сатаната международен престиж, като я призна за Православната Църква на Русия – все пак верните, пребъдвайки предани на своя Патриарх, оставаха православни, и именно верността към Патриарха служеше за проверка на тяхната православност; това повече от всичко друго подриваше силите на “Живата църква”.
Но след кончината на патриарх Тихон през 1925 година положението стана значително по-неясно. В условията на гонение беше невъзможно да се свика църковен Събор за избор на нов Патриарх и, предвиждайки това, Патриарх Тихон назначи трима водещи архиереи, един от които — този, който остане на свобода — трябваше да стане местоблюстител на патриаршеския престол след смъртта на патриарха и пазител на външното единство на Църквата. От тези трима йерарси един единствен – Крутицкият митрополит Петър – беше на свобода, когато почина Патриархът и със специален документ, подписан от повече от петдесет епископи, той бе признат от Руската Църква за свой действителен глава. Митрополит Петър на свой ред назначи трима свои “заместници”, в случай на арестуване или смърт, единият от които беше митрополит Иосиф (по това време Ростовски архиепископ), а другият – митрополит Сергий (впоследствие “патриарх”). Митрополит Петър беше арестуван няколко месеца по-късно поради отказа си да подпише “декларацията”, предаваща вътрешната свобода на Църквата в ръцете на атеистичния режим. От 1925 до 1927 година включително нито един кандидат не е заемал неговото място за повече от няколко месеца преди отиването си в затвора и стана ясно, че Съветската власт няма да се успокои, докато не намери или не принуди някой от йерарсите да подпише угодния на режима документ. Такъв йерарх се намери в лицето на митрополит Сергий, който на 16/29 юли 1927 година, бидейки освободен след няколко месеца затвор, издаде безславната “Декларация”, направила него и неговите последователи реални агенти на Съветската държава. След като обнародва “Декларацията” на 19 август, вестник “Известия” отбеляза, че “далновидната част от духовенството вече е поела по този път още през 1922 година” – подразбирайки “Живата църква”. Така атеистичният режим успя да въведе “обновленчеството” в самата Патриаршеска Църква. Последицата от това бе решителният протест на водещите йерарси на Руската Църква, които, виждайки, че митрополит Сергий е изцяло настроен да налага своята воля над цялата Църква, скоро започнаха да прекратяват общение с него.
Така веднага стана ясно, че “Декларацията” беше въпиющо нарушение на 34-то правило на светите Апостоли, понеже е провъзгласена “без съгласието на всички” епископи и в действителност е дело единствено на Сергий, извършено под диктовката на атеистичния режим; и затова единственият възможен църковен курс за Сергий беше да отмени “Декларацията” пред лицето на такова преобладаващо несъгласие от страна на неговите епископи. Вместо това обаче, сякаш за да докаже, че той не взема под внимание и не се нуждае от мнението на Църквата, а е станал послушно оръдие на режима, той заедно със своя неканоничен “синод”, чието формиране далеч превишаваше границите на неговите пълномощия като Заместник на патриаршеския местоблюстител, започна безпрецедентно преместване на архиереите от катедра на катедра и запрещение на всички несъгласни с него, образувайки по този начин послушна “съветска” църква…
(следва)
Wednesday, 17 December 2008
К. Бужор. История... (8) Кръвопролитията в манастира Кукова
КРЪВОПРОЛИТИЯТА В МАНАСТИРА КУКОВА
Жестокостта на кръвопролитието в манастира Кукова, област Бакъу, в което участвували значителни жандармерийски сили, банди от цивилни лица и новостилни свещеници, ни показва ясно степента на отчаяние, до която достигнали ръководителите на новостилната румънска църква пред бързото реорганизиране на старостилното движение и опасността официалната църква да бъде напусната от повечето православно население. Нека направим кратък обзор на създалото се положение.
Както и в Ракоаса и Ангелещ, старостилните православни християни в Кукова били изцяло заети с построяването на храм, от който се нуждаели, за да продължат да водят християнски живот, съгласно собствената вяра и убеждения. Немалко години били преминали от промяната на календара, но те били решени да не приемат новия стил. Духовно за тях се грижел йеромонах Йоаникий (Дудеску), но без църква животът им бил доста тежък. Богослуженията се извършвали по домовете на вярващи, но условията не били достатъчни за пълнотата на молитвата и на оня душевен мир, който човек усеща в Божия дом. Намерили подходящо място, уединено и спокойно, край една гора западно от село Кукова, община Валеа Сяка. Земята принадлежала на християните Василе Тъцу, Енаке Филоте и Николае Греча, които дарили мястото за построяването на мъжки манастир.
Сдобили се с нужните разрешения за строежа на църква и килии и подир няколко години всичко било завършено. Виждайки обаче и неблагоприятното душевно разположение, което пораждали нестихващите заплахи на враговете им, вярващите оградили цялото място с висок и устойчив зид, за евентуална защита. За кратко време нараснала числеността на християните, които идвали от околни места в манастира нощем, по тайни пътеки, през гората, през хълмовете. Тук те намирали слова на утеха, мир и надежда.
И понеже успехът неизменно поражда завист, този път у местните новостилни свещеници се разгоряла не само завистта, но и жаждата да разрушат манастира и да хвърлят монасите в затвора. И тъй, на Великден през 1935 г. поп Трайстару официално заявил пред всички в църква, че ще съсипе старостилния манастир. Тази заплаха била донесена от някои, които я чули, до вярващите в Кукова, които организирали денонощна охрана на манастира.
На 23 април 1935 г. сутринта пристигнали жандармеристи от Валеа Сяка и Саскут, заедно с двама новостилни свещеника и множество цивилни лица от местността в подкрепа. Барикадираните във вътрешността на манастира вярващи били подканени да отворят портите. След като се убедили, че не са достатъчно, за да се справят с положението, жандармите подирили помощ от по-висшия ешалон и около пладне пристигнали още около 200 жандармеристи от легионерите във Фокшани, придружени от прокурор. Отново започнали подканите да се предадат и предупредителните изстрели. За да проникнат вътре в манастира, общинският кмет Иоан Тъцу докарал два вола и верига, с която изкъртили пролом в зида на оградата. Жандармите нахлули вътре, ала християните им се опрели. Тогава жандармите стреляли по тълпата и убили един човек — Иоан Ханга от Кукова. Монахът Евтимий (Иоан), родом от село Балш, област Яш, бил ранен, мъчен, ръгали го в устата с тояга и го хвърлили в яма в манастирския двор, където предал Богу дух. Дори само този пример стига, за да покаже варварщината на това кръвопролитие. Освен тези жертви, убити били още петима християни, а двайсет и осмина били ранени тежко. Ония, които били арестувани, ги откарали в седалището на легионерите във Фокшани, където ги съсипали от бой и, след като за пореден път отказали да преминат към новостилието, ги осъдили на шест месеца затвор.
Църквата и олтарът в нея били съборени и разрушени, а тухлите били пренесени у поп Трайстару, който взел активно участие в извършените престъпления. В тогавашните вестници намираме свидетелства за негодуванието, което се разгоряло в обществените среди по повод на станалото кръвопролитие. Тъй например вестник Dreptatea Putnei (в. Правда, [на община] Путна) поместил следната статия:
„На 22 декември [н. ст.] нашият виден другар, депутат от Четатеа Алба, г-н Теодор Якобеску, вследствие ходатайствата на господин Никушор Граур, отправи към господата министри на вътрешните работи и на правосъдието следното запитване: ‘Имам честта да внеса интерпелация до господа министрите на вътрешните работи и на правосъдието. От изложеното в посланието на президента на Съвета извличам извода, че по време на двугодишното управление надлъж и нашир из страната ни се е разляло благоденствие, благодарение на което правителството се е консолидирало. Господин министърът на вътрешните работи набляга, в казаното изложение, върху огромната грижа, която той е положил за запазването на реда и това, че най-вече неговите способности са се разкрили при предотвратяването на безредици. В областта Путна, през целия период 1934-1935, се разгърна един истински терор срещу старостилните християни. Административният терор, след опустошаването на църквите в Ракоаса и Ангелещ, достигна връхна точка в кръвопролитието при Кукова, където бяха извършени несравними зверства и ужаси. Старостилните християни от областите Путна, Бакъу и Текуч решили да изградят свой манастир в община Кукова, обл. Путна [днес област Бакъу]. Те поискали и получили позволение за строеж както от министерството на вътрешните работи, тъй и от кметството в Кукова. Впоследствие, след като изпълнили всички законови изисквания, християните се сдобили с терен чрез автентичен акт, изготвен в съдилището на Саскут; след това те построили манастира с няколко килии, като оградили със зид всичките постройки. Тогава почнали всевъзможни административни извъртания, денем и нощем жандармеристите се опитвали да проникнат в двора на манастира под различни претексти, сипели обиди, заплахи и удари.
Вярващите се оплакали в министерството на вътрешните работи, откъдето дали заповед от 4 май 1935 г. на жандармерията от областта да не се меси повече в религиозни дела и да се предостави на християните свобода да изповядват своята вяра. При все това, на 27 май с. г., три седмици след издаването на гореказаната заповед, административните органи и множество жандармеристи се разгърнали край Кукова с решението да проникнат със сила в двора на манастира.
Християните отвътре се отбранявали, като залостили портите и обявили, че няма да допуснат жандармеристите вътре. Наченала се атака, която скоро се превърнала в истинско кръвопролитие. Стреляли от стотици пушки, хвърляли се камъни, нанасял се побой с тояги: употребили лопати, брадви и сопи, за да принудят залостилите се да отворят портите. Християните не отвърнали на тези удари и с най-малкият акт на насилие, но издигнали икона на Пресвета Богородица, като викали: убийте ни, гледаме смъртта с отворени очи!
Нападението продължило целия ден и завършило съдбоносно с проникването на жандармеристите в двора на манастира, след което били убити петима души, а други двайсет и осмина били ранени, много от тях останали сакати за цял живот. Било разрушено всичко — църквата, килиите, оградата, били съсипани иконите, свещените книги, богослужебните утвари и одежди.
Днес на мястото, където е бил този манастир, заедно с килиите и зида няма нищо. Всичко е изравнено със земята. След приключването на кръвопролитието се почнало гонението срещу християните, които успели да се избавят от първото и били преследвани из горите два месеца, а онези от тях, които били заловени, начело с ранените, били бити, малтретирати, обръснати до гола глава, отрязали на мъжете брадите. Сетне ги закарали в прокуратурата на Путна. Около четирийсетима от тях задържали четири-пет месеца, при това ги затворили заедно с углавни престъпници и всекидневно ги мъчили, за да ги принудят да се отрекат от вярата си. Понастоящем те се обвиняват от прокуратурата на Путна в масов бунт. Такива са фактите.
Така, не само че никой не е бил наказан за извършените престъпления, не само че никой не е бил подведен под отговорност за варварщината, низостите и сторените злини, не само че на никого не е била поискана сметка за пролятата кръв, но християните и подир това е трябвало да страдат, бидейки подложени на арести и затвор месеци наред, а днес — изправени на съд.
Питаме: знаят ли господа министрите на вътрешните работи и на правосъдието за кръвопролитието край Кукова? Знаят ли, че там административните органи са убили петима души, а други двайсет и осмина са ранили тежко? Кои са инициаторите на извършените престъпления? Кои са зачинателите на тази варварска жестокост? Кой е отговорен за пролятата кръв? Какви мерки предприеха господа министрите на вътрешните работи и правосъдието против извършителите на това кръвопролитие? Кой от последните е бил даден под съд?
Край Кукова бе извършено кръвопролитие в пълния смисъл на думата, бяха убити хора, които не са поискали дори да се защитят, но поради липса на добра воля у властимащите, убийците са защитени с имунитет, докато религиозните убеждения се заплащат с кръв.’”
Кръвопролитието край Кукова не прекъснало нишката от престъпления против старостилната Румънска Православна Църква, нейния клир и вярващи. Причината навярно е в това, че злите сили, довели до смяната на църковния календар не били водени от Светия Дух и не можели да спрат, след като видели доблестната съпротива на християните, които обичат истините на своята вяра.
Жестокостта на кръвопролитието в манастира Кукова, област Бакъу, в което участвували значителни жандармерийски сили, банди от цивилни лица и новостилни свещеници, ни показва ясно степента на отчаяние, до която достигнали ръководителите на новостилната румънска църква пред бързото реорганизиране на старостилното движение и опасността официалната църква да бъде напусната от повечето православно население. Нека направим кратък обзор на създалото се положение.
Както и в Ракоаса и Ангелещ, старостилните православни християни в Кукова били изцяло заети с построяването на храм, от който се нуждаели, за да продължат да водят християнски живот, съгласно собствената вяра и убеждения. Немалко години били преминали от промяната на календара, но те били решени да не приемат новия стил. Духовно за тях се грижел йеромонах Йоаникий (Дудеску), но без църква животът им бил доста тежък. Богослуженията се извършвали по домовете на вярващи, но условията не били достатъчни за пълнотата на молитвата и на оня душевен мир, който човек усеща в Божия дом. Намерили подходящо място, уединено и спокойно, край една гора западно от село Кукова, община Валеа Сяка. Земята принадлежала на християните Василе Тъцу, Енаке Филоте и Николае Греча, които дарили мястото за построяването на мъжки манастир.
Сдобили се с нужните разрешения за строежа на църква и килии и подир няколко години всичко било завършено. Виждайки обаче и неблагоприятното душевно разположение, което пораждали нестихващите заплахи на враговете им, вярващите оградили цялото място с висок и устойчив зид, за евентуална защита. За кратко време нараснала числеността на християните, които идвали от околни места в манастира нощем, по тайни пътеки, през гората, през хълмовете. Тук те намирали слова на утеха, мир и надежда.
И понеже успехът неизменно поражда завист, този път у местните новостилни свещеници се разгоряла не само завистта, но и жаждата да разрушат манастира и да хвърлят монасите в затвора. И тъй, на Великден през 1935 г. поп Трайстару официално заявил пред всички в църква, че ще съсипе старостилния манастир. Тази заплаха била донесена от някои, които я чули, до вярващите в Кукова, които организирали денонощна охрана на манастира.
На 23 април 1935 г. сутринта пристигнали жандармеристи от Валеа Сяка и Саскут, заедно с двама новостилни свещеника и множество цивилни лица от местността в подкрепа. Барикадираните във вътрешността на манастира вярващи били подканени да отворят портите. След като се убедили, че не са достатъчно, за да се справят с положението, жандармите подирили помощ от по-висшия ешалон и около пладне пристигнали още около 200 жандармеристи от легионерите във Фокшани, придружени от прокурор. Отново започнали подканите да се предадат и предупредителните изстрели. За да проникнат вътре в манастира, общинският кмет Иоан Тъцу докарал два вола и верига, с която изкъртили пролом в зида на оградата. Жандармите нахлули вътре, ала християните им се опрели. Тогава жандармите стреляли по тълпата и убили един човек — Иоан Ханга от Кукова. Монахът Евтимий (Иоан), родом от село Балш, област Яш, бил ранен, мъчен, ръгали го в устата с тояга и го хвърлили в яма в манастирския двор, където предал Богу дух. Дори само този пример стига, за да покаже варварщината на това кръвопролитие. Освен тези жертви, убити били още петима християни, а двайсет и осмина били ранени тежко. Ония, които били арестувани, ги откарали в седалището на легионерите във Фокшани, където ги съсипали от бой и, след като за пореден път отказали да преминат към новостилието, ги осъдили на шест месеца затвор.
Църквата и олтарът в нея били съборени и разрушени, а тухлите били пренесени у поп Трайстару, който взел активно участие в извършените престъпления. В тогавашните вестници намираме свидетелства за негодуванието, което се разгоряло в обществените среди по повод на станалото кръвопролитие. Тъй например вестник Dreptatea Putnei (в. Правда, [на община] Путна) поместил следната статия:
„На 22 декември [н. ст.] нашият виден другар, депутат от Четатеа Алба, г-н Теодор Якобеску, вследствие ходатайствата на господин Никушор Граур, отправи към господата министри на вътрешните работи и на правосъдието следното запитване: ‘Имам честта да внеса интерпелация до господа министрите на вътрешните работи и на правосъдието. От изложеното в посланието на президента на Съвета извличам извода, че по време на двугодишното управление надлъж и нашир из страната ни се е разляло благоденствие, благодарение на което правителството се е консолидирало. Господин министърът на вътрешните работи набляга, в казаното изложение, върху огромната грижа, която той е положил за запазването на реда и това, че най-вече неговите способности са се разкрили при предотвратяването на безредици. В областта Путна, през целия период 1934-1935, се разгърна един истински терор срещу старостилните християни. Административният терор, след опустошаването на църквите в Ракоаса и Ангелещ, достигна връхна точка в кръвопролитието при Кукова, където бяха извършени несравними зверства и ужаси. Старостилните християни от областите Путна, Бакъу и Текуч решили да изградят свой манастир в община Кукова, обл. Путна [днес област Бакъу]. Те поискали и получили позволение за строеж както от министерството на вътрешните работи, тъй и от кметството в Кукова. Впоследствие, след като изпълнили всички законови изисквания, християните се сдобили с терен чрез автентичен акт, изготвен в съдилището на Саскут; след това те построили манастира с няколко килии, като оградили със зид всичките постройки. Тогава почнали всевъзможни административни извъртания, денем и нощем жандармеристите се опитвали да проникнат в двора на манастира под различни претексти, сипели обиди, заплахи и удари.
Вярващите се оплакали в министерството на вътрешните работи, откъдето дали заповед от 4 май 1935 г. на жандармерията от областта да не се меси повече в религиозни дела и да се предостави на християните свобода да изповядват своята вяра. При все това, на 27 май с. г., три седмици след издаването на гореказаната заповед, административните органи и множество жандармеристи се разгърнали край Кукова с решението да проникнат със сила в двора на манастира.
Християните отвътре се отбранявали, като залостили портите и обявили, че няма да допуснат жандармеристите вътре. Наченала се атака, която скоро се превърнала в истинско кръвопролитие. Стреляли от стотици пушки, хвърляли се камъни, нанасял се побой с тояги: употребили лопати, брадви и сопи, за да принудят залостилите се да отворят портите. Християните не отвърнали на тези удари и с най-малкият акт на насилие, но издигнали икона на Пресвета Богородица, като викали: убийте ни, гледаме смъртта с отворени очи!
Нападението продължило целия ден и завършило съдбоносно с проникването на жандармеристите в двора на манастира, след което били убити петима души, а други двайсет и осмина били ранени, много от тях останали сакати за цял живот. Било разрушено всичко — църквата, килиите, оградата, били съсипани иконите, свещените книги, богослужебните утвари и одежди.
Днес на мястото, където е бил този манастир, заедно с килиите и зида няма нищо. Всичко е изравнено със земята. След приключването на кръвопролитието се почнало гонението срещу християните, които успели да се избавят от първото и били преследвани из горите два месеца, а онези от тях, които били заловени, начело с ранените, били бити, малтретирати, обръснати до гола глава, отрязали на мъжете брадите. Сетне ги закарали в прокуратурата на Путна. Около четирийсетима от тях задържали четири-пет месеца, при това ги затворили заедно с углавни престъпници и всекидневно ги мъчили, за да ги принудят да се отрекат от вярата си. Понастоящем те се обвиняват от прокуратурата на Путна в масов бунт. Такива са фактите.
Така, не само че никой не е бил наказан за извършените престъпления, не само че никой не е бил подведен под отговорност за варварщината, низостите и сторените злини, не само че на никого не е била поискана сметка за пролятата кръв, но християните и подир това е трябвало да страдат, бидейки подложени на арести и затвор месеци наред, а днес — изправени на съд.
Питаме: знаят ли господа министрите на вътрешните работи и на правосъдието за кръвопролитието край Кукова? Знаят ли, че там административните органи са убили петима души, а други двайсет и осмина са ранили тежко? Кои са инициаторите на извършените престъпления? Кои са зачинателите на тази варварска жестокост? Кой е отговорен за пролятата кръв? Какви мерки предприеха господа министрите на вътрешните работи и правосъдието против извършителите на това кръвопролитие? Кой от последните е бил даден под съд?
Край Кукова бе извършено кръвопролитие в пълния смисъл на думата, бяха убити хора, които не са поискали дори да се защитят, но поради липса на добра воля у властимащите, убийците са защитени с имунитет, докато религиозните убеждения се заплащат с кръв.’”
Кръвопролитието край Кукова не прекъснало нишката от престъпления против старостилната Румънска Православна Църква, нейния клир и вярващи. Причината навярно е в това, че злите сили, довели до смяната на църковния календар не били водени от Светия Дух и не можели да спрат, след като видели доблестната съпротива на християните, които обичат истините на своята вяра.
К. Бужор. История... (7) Престъпленията в село Топоращ, област Васлуй
ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА В СЕЛО ТОПОРАЩ, ОБЛАСТ ВАСЛУЙ
Християните от селището Топоращ, област Васлуй, помолили отец Гликерий да им освети място за издигането на храм, тъй като имали желание да запазят истинската православна вяра и да се сдобият с подобаващо място за богослужения, понеже съвестта не им позволявала да се черкуват заедно с отстъпилите от вярата им. Местните новостилни свещеници обаче били решени да сторят всичко по силите си, за да попречат на това благородно желание; поради това отец Гликерий и съдружниците му били преследвани и безпокоени непрекъснато в тази местност, при което имало опасност да бъдат арестувани.
В с. Топоращ отец Гликерий се добрал следван по петите от жандармеристи, които не сполучили да го заловят. Влязъл в дома на верен християнин, а множество други християни заобиколили къщата и не пуснали жандармите да я доближат. Началниците на жандармерийските участъци от местността били насъскани от новостилните свещеници да се намесят, за да предотвратят на всяка цена освещаването на мястото за храм. Като видели упоритата съпротива на вярващите, те телефонирали в седалището на легионерите във Васлуй, за да поискат подкрепление, но им било наредено да оставят отца Гликерия на мира.
Така отец Гликерий осветил мястото за храм заедно с двама монаси, дошли от Атон, както и свещеник и учител-псалт от Бесарабия. Било пролетта на 1935 г., преди празника на светите апостоли. Свещеникът Михаил и псалтът Александру Антониу, гостите от Бесарабия, останали в Топоращ. Отец Гликерий заминал за Балш, недалеч от Търгу Фрумос, придружаван от отец Арсений Атонец заедно с друг един атонски монах. Последните взели благословение да останат още време по тия места, понеже били родом оттам и искали да навестят сродниците си. Обаче били заловени от жандармите, съсипани от побой и не след дълго умрели.
След освещаването на мястото, вярващите от село Топоращ го оградили и се заловили с градежа на храма. Като видели с какъв успех напредва строенето, новостилните свещеници си дали сметка, че отвори ли дверите си, една старостилна църква ще привлече много свят към църковен живот по стария календар. Те предусещали опасността, че ще останат без енориаши, тъй като последните не били убедени, че календарната реформа е била направена в интерес на вярата и вярващия народ. Настойчиво се опитвали да бъде забранено строителството на тоя храм, ходили за помощ и при жандармерията. В крайна сметка се намесили жандармерийски отряди, които отправили към вярващите заплаха, опитали се да влязат силом, ала виждайки, че християните не се поддават, се отдръпнали настрана и стреляли по струпания народ. На място били убити трима мъже и една жена, други пък били ранени тежко. За тези престъпления, извършени „в името на православието”, никой не бил привлечен под отговорност — нито подбудителите, нито екзекуторите. Нито тези престъпления, нито последвалите ги гонения не докарали повече енориаши в храмовете на свещениците, обичащи повече враждата, отколкото мира.
Религиозното гонение, примесено с омраза, мъст и насилие, доказало, че официалната православна църква в Румъния представлява най-вече политическа сила, разполагаща с държавна власт и забравила, че и Иисус Христос, и апостолите никого не привличали към кръщение чрез всяване на ужас или чрез убийства. В Евангелието няма нито едно слово, което да оправдава престъплението, гонението и насилието, ала евангелските божествени вещания били забравени от ония, които се възползвали от политическото си положение в държавата и наложили беззаконието като закон — подход типичен за религиозния тоталитаризъм; ала чрез това се изпълнили Господните думи: „настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба” (Иоан 16:2).
Осведомен за убийствата в Топоращ, отец Гликерий, заедно с вярващите от Радашени и околностите му, с хоругви, икони и кръстове предприели литийно шествие в пълно мълчание в знак на протест пред префектурата на тогавашната област Бая във Фалтичени. Макар протопопът на Фалтичени да се намесил с цел да се забрани подобна манифестация, префектът я позволил, считайки, че хората имат право да излязат и да покажат негодуванието си по повод на извършените престъпления.
Християните от селището Топоращ, област Васлуй, помолили отец Гликерий да им освети място за издигането на храм, тъй като имали желание да запазят истинската православна вяра и да се сдобият с подобаващо място за богослужения, понеже съвестта не им позволявала да се черкуват заедно с отстъпилите от вярата им. Местните новостилни свещеници обаче били решени да сторят всичко по силите си, за да попречат на това благородно желание; поради това отец Гликерий и съдружниците му били преследвани и безпокоени непрекъснато в тази местност, при което имало опасност да бъдат арестувани.
В с. Топоращ отец Гликерий се добрал следван по петите от жандармеристи, които не сполучили да го заловят. Влязъл в дома на верен християнин, а множество други християни заобиколили къщата и не пуснали жандармите да я доближат. Началниците на жандармерийските участъци от местността били насъскани от новостилните свещеници да се намесят, за да предотвратят на всяка цена освещаването на мястото за храм. Като видели упоритата съпротива на вярващите, те телефонирали в седалището на легионерите във Васлуй, за да поискат подкрепление, но им било наредено да оставят отца Гликерия на мира.
Така отец Гликерий осветил мястото за храм заедно с двама монаси, дошли от Атон, както и свещеник и учител-псалт от Бесарабия. Било пролетта на 1935 г., преди празника на светите апостоли. Свещеникът Михаил и псалтът Александру Антониу, гостите от Бесарабия, останали в Топоращ. Отец Гликерий заминал за Балш, недалеч от Търгу Фрумос, придружаван от отец Арсений Атонец заедно с друг един атонски монах. Последните взели благословение да останат още време по тия места, понеже били родом оттам и искали да навестят сродниците си. Обаче били заловени от жандармите, съсипани от побой и не след дълго умрели.
След освещаването на мястото, вярващите от село Топоращ го оградили и се заловили с градежа на храма. Като видели с какъв успех напредва строенето, новостилните свещеници си дали сметка, че отвори ли дверите си, една старостилна църква ще привлече много свят към църковен живот по стария календар. Те предусещали опасността, че ще останат без енориаши, тъй като последните не били убедени, че календарната реформа е била направена в интерес на вярата и вярващия народ. Настойчиво се опитвали да бъде забранено строителството на тоя храм, ходили за помощ и при жандармерията. В крайна сметка се намесили жандармерийски отряди, които отправили към вярващите заплаха, опитали се да влязат силом, ала виждайки, че християните не се поддават, се отдръпнали настрана и стреляли по струпания народ. На място били убити трима мъже и една жена, други пък били ранени тежко. За тези престъпления, извършени „в името на православието”, никой не бил привлечен под отговорност — нито подбудителите, нито екзекуторите. Нито тези престъпления, нито последвалите ги гонения не докарали повече енориаши в храмовете на свещениците, обичащи повече враждата, отколкото мира.
Религиозното гонение, примесено с омраза, мъст и насилие, доказало, че официалната православна църква в Румъния представлява най-вече политическа сила, разполагаща с държавна власт и забравила, че и Иисус Христос, и апостолите никого не привличали към кръщение чрез всяване на ужас или чрез убийства. В Евангелието няма нито едно слово, което да оправдава престъплението, гонението и насилието, ала евангелските божествени вещания били забравени от ония, които се възползвали от политическото си положение в държавата и наложили беззаконието като закон — подход типичен за религиозния тоталитаризъм; ала чрез това се изпълнили Господните думи: „настъпва дори време, когато всякой, който ви убие, ще мисли, че принася Богу служба” (Иоан 16:2).
Осведомен за убийствата в Топоращ, отец Гликерий, заедно с вярващите от Радашени и околностите му, с хоругви, икони и кръстове предприели литийно шествие в пълно мълчание в знак на протест пред префектурата на тогавашната област Бая във Фалтичени. Макар протопопът на Фалтичени да се намесил с цел да се забрани подобна манифестация, префектът я позволил, считайки, че хората имат право да излязат и да покажат негодуванието си по повод на извършените престъпления.
К. Бужор. История... (6) Брустури — гонения и мъченици
БРУСТУРИ — ГОНЕНИЯ И МЪЧЕНИЦИ
От ръкопис на Христовата рабиня Елена Афлоарей, дъщеря на Василе Г. Буздя от община Брустури, област Нямц, събрахме сведения и свидетелства, които напомнят за събития, сходни с житията на християнските мъченици — събития, които обаче са станали след почти две хилядолетно съществуване на православното християнство. Ако не споменем в тази книга за тях, то бихме постъпили неправедно спрямо тези достойни християни, както пред живите от тях, тъй и пред преминалите във вечността. Будният ум на тази християнка е запомнил, съхранил и сетне предал в спомените си сцени, които сякаш ни връщат в ранните времена на християнството, когато в суровото гонение срещу християните се родила православната вяра.
Брустури е местност от важно значение за кървавата история на Румънската Старостилна Православна Църква — местност, населена с обикновени хора, истински християни, където споменът за митрополит Гликерий е станал легендарен. За него се говори като за светец и името му се произнася с благоговение и почит. Селските улици носят следите на един съвременен светец в спомените на ония, които са го познавали и на които е бил духовен отец. Младите люде ще пазят в сърцата, умовете и душите си действителните случки, които се разказват като предание от поколение на поколение. В Брустури и околностите му до край-време ще се разгласят от уста на уста истинските разкази за страданията на достойни люде, благодарение на които Православната Църква на Румъния, пазеща светоотеческия календар, е съществувала и ще съществува.
Сред множеството верни, твърди в решението си да не приемат новия стил след календарната реформа от 1924 г., е имало и мнозина обитатели на община Брустури и принадлежащите й селца. Тези християни, решени да запазят на всяка цена праотеческата православна вяра, образували религиозна община, която била по-устойчива от крепостни стени. Времето превръща и каменните стени в руини, други рухват под вражеските удари, докато тази християнска община останала непоклатима под понесените страдания в течение на цели шейсет и пет години на религиозно гонение.
Те открили отците Гликерий и Давид в община Вънатори и ги помолили да им помогнат да си построят нов храм, тъй като не можели да се ползват от храма, гдето служели нарушителите на Божия закон. В 1933 г. било осветено мястото за църквата, започнали да строят и нея, и монашески килии, тъй като общото желание било да се построи монашеско общежитие. Тук се заселили отците Давид, Зосима, Варух, Гимназий, а по-късно и отец Арсений от Св. Гора Атон. Градежът на тази църква с функции на мъжки манастир в казаната околност донесъл голяма радост на старостилните християни. Те вярвали, че сега ще могат да живеят на спокойствие, след като имат собствен храм и на никого не пречат. Не им се вярвало, че само защото пазят религиозните си убеждения, наследени от родителите си, те ще трябва много да страдат заедно със своите духовни отци.
До слуха им достигали някои нехристиянски изказвания на новостилния свещеник Василе Лупеску, който преподавал вероучение в селското училище, но не им се искало да вярват, че човек със свещенически сан ще премине от зли намерения към действия на мъст и гонение. Свещеникът използвал часовете по вероучение, за да тормози учениците, произлизащи от семейства, пазещи стария стил. Той удрял шамари на споменатите ученици за всяка грешка и ги наричал с обидни имена. Считайки себе си застрашен от съществуването на църква с манастирски устав и от присъствието на свещеници и монаси, проповядващи ден и нощ истинската православна вяра не само в община Брустури, но и в околностите й, поп Василе потърсил прилагането на особени мерки. Дейността, разгърната от монашеското братство начело с отец Гликерий, им създала слава, която не се харесвала нито на свещениците, нито на ръководството на новостилната църква.
Като пример можем да посочим, че се разпространили слухове за това, как много християнки, които следвали духовните съвети на отец Гликерий, напускали света и приемали монашество, като по такъв начин образували първите старостилни женски манастири. Тук можем да упоменем дъщерята на г-н Гърляну от Търгу Нямц, учителка в този град, която изоставила общественото си положение и се упътила в Йерусалим, където приела велика схима под името Гликерия. Със същото име била постригана в монашество и друга духовна дъщеря на отец Гликерий от село Тързия.
Храбрата деятелност на о. Гликерий му дарила слава и известност и словото му било семе, което давало плод и не се нравело на ония, що се били отклонили от православната вяра. По тази причина властите набелязали първо него, следвайки съвета на ръководителите на официалната църква, за да бъде той възпрепятствуван или да се забрани в бъдеще религиозната му дейност, която в техните очи нарушавала обществения мир. Вследствие били свикани жандармерийски сили, за да предприемат мерки за задържането на йеромонаха. Но множеството вярващи от Брустури и околността били твърдо решени да защищават своя отец на всяка цена.
Веднага след Богоявление, в местността Савещ, отец Гликерий бил заловен от жандармите, докато ходел по домовете на вярващите да ги благославя. Той се отървал поради натиска на вярващите, дошли спешно на помощ от близките села. По друго време отец Гликерий се връщал от община Радашени, обл. Сучава, и в местността Бороая бил хванат от жандармеристи. Отново бил освободен от християни от Брустури, които дошли на време. Сред последните можем да споменем Василе В. Буздя, председателя на тогавашния енорийски съвет, Георге В. Буздя, Николае Г. Буздя, Михай П. Игнат, Георге П. Игнат, Василе Г. Буздя и много други. Когато групата вярващи пристигнала, отец Гликерий бил в двора на един дюкян, обкръжен с бодлива тел и охраняван от жандарми. Когато съзрял надошлия народ, отец Гликерий пропълзял под бодливата тел, ала един от жандармите стрелял по него с пистолет, без да го улучи. Собственикът на дюкяна, евреин, го нахокал, викайки: „Що не го гръмна, бе? Гликерий ще им стане архиерей!”
От това време насетне християните го съветвали да не ходи вече сам, но да го придружава група вярващи, за да се предотврати по тоя начин задържането му. Началникът на жандармерийския участък в Бороая стъкмил актове и пратил на съд всички, участвували в освобождаването на о. Гликерий. Процесът се състоял в гр. Яш с дебати, които се провеждали всеки месец, в резултат на които задържаните били осъдени на по шест месеца затвор. Присъдата била изпълнена.
Едновременно с действията на жандармерията новостилните свещеници усилили дейността си да сеят омраза и подстрекателства сред своите паства против старостилците. Това те вършели чрез устна и писмена пропаганда, като разпръсквали нарочени клевети с цел да поддържат омразата и религиозната вражда и да подхвърлят на пренебрежение тези вярващи, мнозина от които им били близки сродници или дори принадлежали към смесени семейства. Религиозната вражда, подклаждана против старостилната Румънска Православна Църква, не се разразила непреднамерено, нейната цел била да се подготвят отделни лица и дори църковни служители за участие, без упрек на съвестта, в гонението срещу старостилния клир и вярващи, за разрушаването на църкви, за преобръщането на манастири в зандани, при което дори свещенослужители приемали ролята на надзиратели, доносници, клеветници, забравяйки по тоя начин светоевангелските заповеди и собственото си положение на чеда Христови, а не последователи на дявола и на неговите слуги.
Извършените арести оставили всички църкви без свещеници — положението било същото, както при храма в Брустури. За да се предотврати съсипването или опожаряването му, храмът бил пазен нощем от Петре В. Игнат, тогава трийсетгодишен. По подобен начин всички верни в селото били нащрек, та в случай на нужда да се притекат на помощ.
Местният новостилен свещеник не се задоволил само с това, той желаел на всяка цена храмът да бъде разрушен, независимо с какви средства. Той организирал с помощта на местната жандармерия и училищните директори Стурза от Брустури и Думитреску от Грош предрешена като жандарми банда, която прескочила черковната ограда през нощта и нанесла побой на Петре Игнат, охранителя на църквата. Спасила го намесата на друг един вярващ, който забелязал нападението и започнал да удря камбаната за тревога. Когато се събрало множество люде, един от бандата стрелял с пистолет, за да могат да се оттеглят нападателите. Няколко дни по-късно общината била обградена ненадейно от огромни жандармерийски отряди, въоръжени с пушки и картечници; те блокирали всички пътища за достъп навън и навътре в местността. В девет часа сутринта жандармите нахлули в местността и принудили жителите да отидат в жандармерийския участък, където били строго охранявани. На входната врата бил и поп Василе Лупеску. Било направено претърсване, при което им отнели молитвени книги джобен формат и други вещи, открити у тях. Подканили ги да се откажат от вярата си, ала християните останали твърди. Тогава командирите на жандармеристите натикали в една стая по десетина вярващи (мъже или жени), накарали ги да налягат с лице към пода и ги били с тояги дотогава, докато кръвта им не взела да пръска през дрехите им. За да се погаврят с тях, карали ги да играят, ала пребитите едвам се привдигали от болка, опирайки се по стените, гдето оставали кървави петна. Ония, които вече не могли да станат, били взети от по двама жандармеристи за ръцете и краката и били захвърлени навън, в двора на участъка. Тук им нанесли още побой с ритници, при което не преставали да ги питат:
— Още ли си старостилец?
Сред зверски пребитите били и родителите на сегашния игумен на манастира Слатиоара, архимандрит Тимотей.
Жандармите издирвали особено настойчиво Василе В. Буздя, председателя на енорийския съвет. Объркали го с негов съсед със сходно име, Василе Г. Буздя, който също бил жестоко пребит. Издигали го за косите, а когато рухвал под ударите им, пак го издигали, докато вече бил при последно издихание. Някакъв подофицер, който бил местен, от Тързия, като чул, че клетникът има десет деца, му домиляло и го отвел до портата, оставяйки го да си иде. Поради силното изтощение, от пладне, когато го освободили, той си стигнал вкъщи чак вечерта, примъквайки се подпрян о дувари и огради.
Един млад момък, ерген все още, на име Костика Чербу, бил зверски пребит и от побоя му се отворили рани, от които той умрял скоро след като се оженил. Много от вярващите били брутално пребити и изпратени на съд, сред тях бил и Георге В. Буздя, Петру Г. Буздя и много други.
Началникът на жандармерийския участък от община Брустури се казвал Стежар, а в община Драгушени живеел околийският фелдфебел Думитру Онофраш, прочут с побоите си над старостилните православни християни. Последният нареждал на участъковия началник от Брустури да му изпрати за мъчение Василе В. Буздя, председателя на църковния съвет, а ако не го намирали, изпращан бил отново неговият съсед, Василе Г. Буздя, когото били пребили наместо председателя по-преди. Василе Г. бил хром по рождение и веднъж се запътил към Драгушени през месец януари, като пътувал на кон и едвам преминал моста над река Молдова. Когато стигнал, показал на фелдфебела Онофраш разкървавените си от студа ръце, а оня му рекъл, че няма повече да го викат, ако зачита законите на държавата. Христовият раб отговорил, че тоя закон не струва. Подофицерът, който в простотата си вярвал, че защищава справедлива кауза, още повече че такава била наредена отгоре, му казал:
— Дядка, ако тоя закон не струва, тогаз нека да ослепея и да ме водят за ръка!
Дядо Буздя си тръгнал, отдавайки почит, като човек прост, на фелдфебела, ала в същото време бил убеден, че разплатата ще дойде както за гонителя, тъй и за преследвания. Повече не го викали в Драгушени, но той разправил и на други вярващи за разговора си с фелдфебела Онофраш, както това обикновено се случва сред едноселци. По-късно узнал, че Онофраш бил видян из Яш, воден за ръката от жена си, тъй като бил ослепял. Когато някой искал да му даде милостиня, оня отказвал с думите:
— Не вземам, понеже заслужено съм кьорав, че много мъчих старостилците и веднъж се проклех да окьоравея.
Дядо Буздя значи, не бил сбъркал. Този случай е потвърден от повече лица, включително и от покойния енорийски свещеник на Брустури, отец Георге Буздя.
Гоненията в селото обаче продължили, понеже новостилната църква там останала без енориаши и свещеникът й бил недоволен от това положение. Ето защо началникът на жандармерийския участък, заедно със секретаря на кметството проникнали в старостилния храм и конфискували църковните одежди и утвар, за да не може повече да се извършват богослужения. Попът Лупеску използвал жандармите, за да залавя вярващи по домовете и улиците и да ги праща в селския храм, който пустеел. Подобни събития, трудни за вярване, се случили и по други места.
По време на постите през цялата година, с изключение на Великия пост, който съвпада с новостилния, жандарми ходели от къща на къща и туряли месо в съдините с храна върху печката. Една година, на втория ден на новостилната Коледа, началникът на жандармерийския участък, съпровождан от войник на име Кристя, който носел кол в ръка, тръгнали из селото. Срещат дядо Буздя, отколешния страдалец на Брустури, който още не се бил отървал от причинените му при побоищата в Драгушени рани. Войникът го ударил с кола, та му прекършил ръката от рамото. Цяла зима страдал клетият старец и едвам през лятото се пооправил, ала ръката му останала крива и вече не можел да се прекръсти като читав човек. Угаснал дядо Буздя с незараснали още рани от гонението.
През 1936 г., на Ивановден — втория ден подир Богоявление, новостилният свещеник заедно с даскала и други селяни взели да събарят с брадви старостилната църква, в същото време жандарми стояли наоколо и пазели, да не се приближат верните. С присмехулно намерение участъковият началник взел от олтара една кадилница и я размахал няколко пъти, като рекъл:
— Жив да ме одерат и със слама да ме напълнят, ако не прекадя с кадилницата на Гликерия!
После даскалът грабнал кадилницата и като се престорил на отец Гликерий, подигравателно се пазел от страх да не го уловят жандармите. По-късно, през войната началникът на участъка бил пленен от съветските войници в Яш и умрял от промушвания с щик в корема. Даскалът се поболял от нерви и се криел вкъщи, не можейки да погледне никого в очите.
В един неделен ден през зимата на 1936 г. старостилните вярващи били принудени да се крият в планинска урва до два часа следобед, за да не ги отведат жандармите насила в новостилната църква. Собственият им храм бил разглобен и преместен в село Фрумушика, за да се ползва от него новостилният свещеник. Останалият след разсипването на храма материал се използвал за построяване на нов жандармерийски участък в община Брустури.
В същото място поради религиозната враждебност, подклаждана непрестанно от свещеника на официалната църква, се случили събития, които — разказани днес — може да се сторят някому като извършени от хора, изгубили ума си.
Ето какво научихме от дядо Георге П. Пастравану, сега осемдесетгодишен (1999 г. — б. пр.):
В годините 1932-1933 на брат му, Петре Пастравану от село Пояна, му умряло детенце на година и два месеца. Тъй като семейството спазвало стария църковен календар, те не желаели погребението да се извърши от новостилния свещеник. След като погребалното шествие излязло от двора на къщата на семейство Пастравану, явили се трима люде, които попречили ковчега да бъде отнесен на гробищата без новостилния свещеник. Виждайки, че тримата са настроени агресивно, хората поставили ковчега на земята и се върнали в дома на опечалените за поминална трапеза. Тримата отвън проводили дума да излезе бащата на детенцето, за да го погребе, ала той помислил, че го викат, за да го бият, и не излязъл. Минало време и като видели, че никой няма да се покаже, тия тримата — Василе Драганеску, Симион Драганеску и Еманоил Виковяну — погребали младенеца сами. Петре Пастравану ги дал под съд, считайки постъпката им за оскърбление на религиозните им чувства спрямо мъртвите. Процесът бил спечелен от тъжителя, а извършителите следвало да бъдат осъдени на затвор от шест месеца до шест години. Независимо от всичко съдията силно настоял ищецът да им прости. С тази цел до три пъти го извеждал от залата, позовавайки се на християнската любов. Накрая Петре Пастравану им простил, при условие че ще подпишат пред лицето на съдията писмено заявление, по силата на което се задължават да оставят на мира християните, които желаят да пазят стария календар.
Ето и друг случай, станал в същото село Пояна.
В семейството на Василе И. Пастравану се поминало момченце на две години. Погребали го без новостилния свещеник, ала на другия ден го открили изровено и турено въз някакви греди в селската църква, тогава строяща се. Усъмнили се вярващите, а по-късно се и удостоверили, че осквернителят е осъденият вече за подобно деяние Еманоил Виковяну. Родителите на детето не посмели да го погребат отново, боейки се от жандармите и от настървените срещу тях граждански лица. Погребал детето втори път пак виновникът за кощунството, Еманоил Виковяну.
Трудно е да си представим подобни деяния, или по-скоро грехове, да са били извършвани от хора, смятащи себе си за християни, ала още по-трудно е да повярваме, че това са били нормални човеци.
Такива са събитията, описващи гоненията в тази област срещу изповедниците на старостилната Румънска Православна Църква. Пламъкът на вярата не могъл да бъде угасен, той продължавал да пламенее неизменно в сърцата и душите на православните християни, озарявайки пред тях пътя на истината и надеждата за възкресението на Църквата на Спасителя Иисуса Христа, Който подложил на такива изпитания тяхната вяра и търпение.
От ръкопис на Христовата рабиня Елена Афлоарей, дъщеря на Василе Г. Буздя от община Брустури, област Нямц, събрахме сведения и свидетелства, които напомнят за събития, сходни с житията на християнските мъченици — събития, които обаче са станали след почти две хилядолетно съществуване на православното християнство. Ако не споменем в тази книга за тях, то бихме постъпили неправедно спрямо тези достойни християни, както пред живите от тях, тъй и пред преминалите във вечността. Будният ум на тази християнка е запомнил, съхранил и сетне предал в спомените си сцени, които сякаш ни връщат в ранните времена на християнството, когато в суровото гонение срещу християните се родила православната вяра.
Брустури е местност от важно значение за кървавата история на Румънската Старостилна Православна Църква — местност, населена с обикновени хора, истински християни, където споменът за митрополит Гликерий е станал легендарен. За него се говори като за светец и името му се произнася с благоговение и почит. Селските улици носят следите на един съвременен светец в спомените на ония, които са го познавали и на които е бил духовен отец. Младите люде ще пазят в сърцата, умовете и душите си действителните случки, които се разказват като предание от поколение на поколение. В Брустури и околностите му до край-време ще се разгласят от уста на уста истинските разкази за страданията на достойни люде, благодарение на които Православната Църква на Румъния, пазеща светоотеческия календар, е съществувала и ще съществува.
Сред множеството верни, твърди в решението си да не приемат новия стил след календарната реформа от 1924 г., е имало и мнозина обитатели на община Брустури и принадлежащите й селца. Тези християни, решени да запазят на всяка цена праотеческата православна вяра, образували религиозна община, която била по-устойчива от крепостни стени. Времето превръща и каменните стени в руини, други рухват под вражеските удари, докато тази християнска община останала непоклатима под понесените страдания в течение на цели шейсет и пет години на религиозно гонение.
Те открили отците Гликерий и Давид в община Вънатори и ги помолили да им помогнат да си построят нов храм, тъй като не можели да се ползват от храма, гдето служели нарушителите на Божия закон. В 1933 г. било осветено мястото за църквата, започнали да строят и нея, и монашески килии, тъй като общото желание било да се построи монашеско общежитие. Тук се заселили отците Давид, Зосима, Варух, Гимназий, а по-късно и отец Арсений от Св. Гора Атон. Градежът на тази църква с функции на мъжки манастир в казаната околност донесъл голяма радост на старостилните християни. Те вярвали, че сега ще могат да живеят на спокойствие, след като имат собствен храм и на никого не пречат. Не им се вярвало, че само защото пазят религиозните си убеждения, наследени от родителите си, те ще трябва много да страдат заедно със своите духовни отци.
До слуха им достигали някои нехристиянски изказвания на новостилния свещеник Василе Лупеску, който преподавал вероучение в селското училище, но не им се искало да вярват, че човек със свещенически сан ще премине от зли намерения към действия на мъст и гонение. Свещеникът използвал часовете по вероучение, за да тормози учениците, произлизащи от семейства, пазещи стария стил. Той удрял шамари на споменатите ученици за всяка грешка и ги наричал с обидни имена. Считайки себе си застрашен от съществуването на църква с манастирски устав и от присъствието на свещеници и монаси, проповядващи ден и нощ истинската православна вяра не само в община Брустури, но и в околностите й, поп Василе потърсил прилагането на особени мерки. Дейността, разгърната от монашеското братство начело с отец Гликерий, им създала слава, която не се харесвала нито на свещениците, нито на ръководството на новостилната църква.
Като пример можем да посочим, че се разпространили слухове за това, как много християнки, които следвали духовните съвети на отец Гликерий, напускали света и приемали монашество, като по такъв начин образували първите старостилни женски манастири. Тук можем да упоменем дъщерята на г-н Гърляну от Търгу Нямц, учителка в този град, която изоставила общественото си положение и се упътила в Йерусалим, където приела велика схима под името Гликерия. Със същото име била постригана в монашество и друга духовна дъщеря на отец Гликерий от село Тързия.
Храбрата деятелност на о. Гликерий му дарила слава и известност и словото му било семе, което давало плод и не се нравело на ония, що се били отклонили от православната вяра. По тази причина властите набелязали първо него, следвайки съвета на ръководителите на официалната църква, за да бъде той възпрепятствуван или да се забрани в бъдеще религиозната му дейност, която в техните очи нарушавала обществения мир. Вследствие били свикани жандармерийски сили, за да предприемат мерки за задържането на йеромонаха. Но множеството вярващи от Брустури и околността били твърдо решени да защищават своя отец на всяка цена.
Веднага след Богоявление, в местността Савещ, отец Гликерий бил заловен от жандармите, докато ходел по домовете на вярващите да ги благославя. Той се отървал поради натиска на вярващите, дошли спешно на помощ от близките села. По друго време отец Гликерий се връщал от община Радашени, обл. Сучава, и в местността Бороая бил хванат от жандармеристи. Отново бил освободен от християни от Брустури, които дошли на време. Сред последните можем да споменем Василе В. Буздя, председателя на тогавашния енорийски съвет, Георге В. Буздя, Николае Г. Буздя, Михай П. Игнат, Георге П. Игнат, Василе Г. Буздя и много други. Когато групата вярващи пристигнала, отец Гликерий бил в двора на един дюкян, обкръжен с бодлива тел и охраняван от жандарми. Когато съзрял надошлия народ, отец Гликерий пропълзял под бодливата тел, ала един от жандармите стрелял по него с пистолет, без да го улучи. Собственикът на дюкяна, евреин, го нахокал, викайки: „Що не го гръмна, бе? Гликерий ще им стане архиерей!”
От това време насетне християните го съветвали да не ходи вече сам, но да го придружава група вярващи, за да се предотврати по тоя начин задържането му. Началникът на жандармерийския участък в Бороая стъкмил актове и пратил на съд всички, участвували в освобождаването на о. Гликерий. Процесът се състоял в гр. Яш с дебати, които се провеждали всеки месец, в резултат на които задържаните били осъдени на по шест месеца затвор. Присъдата била изпълнена.
Едновременно с действията на жандармерията новостилните свещеници усилили дейността си да сеят омраза и подстрекателства сред своите паства против старостилците. Това те вършели чрез устна и писмена пропаганда, като разпръсквали нарочени клевети с цел да поддържат омразата и религиозната вражда и да подхвърлят на пренебрежение тези вярващи, мнозина от които им били близки сродници или дори принадлежали към смесени семейства. Религиозната вражда, подклаждана против старостилната Румънска Православна Църква, не се разразила непреднамерено, нейната цел била да се подготвят отделни лица и дори църковни служители за участие, без упрек на съвестта, в гонението срещу старостилния клир и вярващи, за разрушаването на църкви, за преобръщането на манастири в зандани, при което дори свещенослужители приемали ролята на надзиратели, доносници, клеветници, забравяйки по тоя начин светоевангелските заповеди и собственото си положение на чеда Христови, а не последователи на дявола и на неговите слуги.
Извършените арести оставили всички църкви без свещеници — положението било същото, както при храма в Брустури. За да се предотврати съсипването или опожаряването му, храмът бил пазен нощем от Петре В. Игнат, тогава трийсетгодишен. По подобен начин всички верни в селото били нащрек, та в случай на нужда да се притекат на помощ.
Местният новостилен свещеник не се задоволил само с това, той желаел на всяка цена храмът да бъде разрушен, независимо с какви средства. Той организирал с помощта на местната жандармерия и училищните директори Стурза от Брустури и Думитреску от Грош предрешена като жандарми банда, която прескочила черковната ограда през нощта и нанесла побой на Петре Игнат, охранителя на църквата. Спасила го намесата на друг един вярващ, който забелязал нападението и започнал да удря камбаната за тревога. Когато се събрало множество люде, един от бандата стрелял с пистолет, за да могат да се оттеглят нападателите. Няколко дни по-късно общината била обградена ненадейно от огромни жандармерийски отряди, въоръжени с пушки и картечници; те блокирали всички пътища за достъп навън и навътре в местността. В девет часа сутринта жандармите нахлули в местността и принудили жителите да отидат в жандармерийския участък, където били строго охранявани. На входната врата бил и поп Василе Лупеску. Било направено претърсване, при което им отнели молитвени книги джобен формат и други вещи, открити у тях. Подканили ги да се откажат от вярата си, ала християните останали твърди. Тогава командирите на жандармеристите натикали в една стая по десетина вярващи (мъже или жени), накарали ги да налягат с лице към пода и ги били с тояги дотогава, докато кръвта им не взела да пръска през дрехите им. За да се погаврят с тях, карали ги да играят, ала пребитите едвам се привдигали от болка, опирайки се по стените, гдето оставали кървави петна. Ония, които вече не могли да станат, били взети от по двама жандармеристи за ръцете и краката и били захвърлени навън, в двора на участъка. Тук им нанесли още побой с ритници, при което не преставали да ги питат:
— Още ли си старостилец?
Сред зверски пребитите били и родителите на сегашния игумен на манастира Слатиоара, архимандрит Тимотей.
Жандармите издирвали особено настойчиво Василе В. Буздя, председателя на енорийския съвет. Объркали го с негов съсед със сходно име, Василе Г. Буздя, който също бил жестоко пребит. Издигали го за косите, а когато рухвал под ударите им, пак го издигали, докато вече бил при последно издихание. Някакъв подофицер, който бил местен, от Тързия, като чул, че клетникът има десет деца, му домиляло и го отвел до портата, оставяйки го да си иде. Поради силното изтощение, от пладне, когато го освободили, той си стигнал вкъщи чак вечерта, примъквайки се подпрян о дувари и огради.
Един млад момък, ерген все още, на име Костика Чербу, бил зверски пребит и от побоя му се отворили рани, от които той умрял скоро след като се оженил. Много от вярващите били брутално пребити и изпратени на съд, сред тях бил и Георге В. Буздя, Петру Г. Буздя и много други.
Началникът на жандармерийския участък от община Брустури се казвал Стежар, а в община Драгушени живеел околийският фелдфебел Думитру Онофраш, прочут с побоите си над старостилните православни християни. Последният нареждал на участъковия началник от Брустури да му изпрати за мъчение Василе В. Буздя, председателя на църковния съвет, а ако не го намирали, изпращан бил отново неговият съсед, Василе Г. Буздя, когото били пребили наместо председателя по-преди. Василе Г. бил хром по рождение и веднъж се запътил към Драгушени през месец януари, като пътувал на кон и едвам преминал моста над река Молдова. Когато стигнал, показал на фелдфебела Онофраш разкървавените си от студа ръце, а оня му рекъл, че няма повече да го викат, ако зачита законите на държавата. Христовият раб отговорил, че тоя закон не струва. Подофицерът, който в простотата си вярвал, че защищава справедлива кауза, още повече че такава била наредена отгоре, му казал:
— Дядка, ако тоя закон не струва, тогаз нека да ослепея и да ме водят за ръка!
Дядо Буздя си тръгнал, отдавайки почит, като човек прост, на фелдфебела, ала в същото време бил убеден, че разплатата ще дойде както за гонителя, тъй и за преследвания. Повече не го викали в Драгушени, но той разправил и на други вярващи за разговора си с фелдфебела Онофраш, както това обикновено се случва сред едноселци. По-късно узнал, че Онофраш бил видян из Яш, воден за ръката от жена си, тъй като бил ослепял. Когато някой искал да му даде милостиня, оня отказвал с думите:
— Не вземам, понеже заслужено съм кьорав, че много мъчих старостилците и веднъж се проклех да окьоравея.
Дядо Буздя значи, не бил сбъркал. Този случай е потвърден от повече лица, включително и от покойния енорийски свещеник на Брустури, отец Георге Буздя.
Гоненията в селото обаче продължили, понеже новостилната църква там останала без енориаши и свещеникът й бил недоволен от това положение. Ето защо началникът на жандармерийския участък, заедно със секретаря на кметството проникнали в старостилния храм и конфискували църковните одежди и утвар, за да не може повече да се извършват богослужения. Попът Лупеску използвал жандармите, за да залавя вярващи по домовете и улиците и да ги праща в селския храм, който пустеел. Подобни събития, трудни за вярване, се случили и по други места.
По време на постите през цялата година, с изключение на Великия пост, който съвпада с новостилния, жандарми ходели от къща на къща и туряли месо в съдините с храна върху печката. Една година, на втория ден на новостилната Коледа, началникът на жандармерийския участък, съпровождан от войник на име Кристя, който носел кол в ръка, тръгнали из селото. Срещат дядо Буздя, отколешния страдалец на Брустури, който още не се бил отървал от причинените му при побоищата в Драгушени рани. Войникът го ударил с кола, та му прекършил ръката от рамото. Цяла зима страдал клетият старец и едвам през лятото се пооправил, ала ръката му останала крива и вече не можел да се прекръсти като читав човек. Угаснал дядо Буздя с незараснали още рани от гонението.
През 1936 г., на Ивановден — втория ден подир Богоявление, новостилният свещеник заедно с даскала и други селяни взели да събарят с брадви старостилната църква, в същото време жандарми стояли наоколо и пазели, да не се приближат верните. С присмехулно намерение участъковият началник взел от олтара една кадилница и я размахал няколко пъти, като рекъл:
— Жив да ме одерат и със слама да ме напълнят, ако не прекадя с кадилницата на Гликерия!
После даскалът грабнал кадилницата и като се престорил на отец Гликерий, подигравателно се пазел от страх да не го уловят жандармите. По-късно, през войната началникът на участъка бил пленен от съветските войници в Яш и умрял от промушвания с щик в корема. Даскалът се поболял от нерви и се криел вкъщи, не можейки да погледне никого в очите.
В един неделен ден през зимата на 1936 г. старостилните вярващи били принудени да се крият в планинска урва до два часа следобед, за да не ги отведат жандармите насила в новостилната църква. Собственият им храм бил разглобен и преместен в село Фрумушика, за да се ползва от него новостилният свещеник. Останалият след разсипването на храма материал се използвал за построяване на нов жандармерийски участък в община Брустури.
В същото място поради религиозната враждебност, подклаждана непрестанно от свещеника на официалната църква, се случили събития, които — разказани днес — може да се сторят някому като извършени от хора, изгубили ума си.
Ето какво научихме от дядо Георге П. Пастравану, сега осемдесетгодишен (1999 г. — б. пр.):
В годините 1932-1933 на брат му, Петре Пастравану от село Пояна, му умряло детенце на година и два месеца. Тъй като семейството спазвало стария църковен календар, те не желаели погребението да се извърши от новостилния свещеник. След като погребалното шествие излязло от двора на къщата на семейство Пастравану, явили се трима люде, които попречили ковчега да бъде отнесен на гробищата без новостилния свещеник. Виждайки, че тримата са настроени агресивно, хората поставили ковчега на земята и се върнали в дома на опечалените за поминална трапеза. Тримата отвън проводили дума да излезе бащата на детенцето, за да го погребе, ала той помислил, че го викат, за да го бият, и не излязъл. Минало време и като видели, че никой няма да се покаже, тия тримата — Василе Драганеску, Симион Драганеску и Еманоил Виковяну — погребали младенеца сами. Петре Пастравану ги дал под съд, считайки постъпката им за оскърбление на религиозните им чувства спрямо мъртвите. Процесът бил спечелен от тъжителя, а извършителите следвало да бъдат осъдени на затвор от шест месеца до шест години. Независимо от всичко съдията силно настоял ищецът да им прости. С тази цел до три пъти го извеждал от залата, позовавайки се на християнската любов. Накрая Петре Пастравану им простил, при условие че ще подпишат пред лицето на съдията писмено заявление, по силата на което се задължават да оставят на мира християните, които желаят да пазят стария календар.
Ето и друг случай, станал в същото село Пояна.
В семейството на Василе И. Пастравану се поминало момченце на две години. Погребали го без новостилния свещеник, ала на другия ден го открили изровено и турено въз някакви греди в селската църква, тогава строяща се. Усъмнили се вярващите, а по-късно се и удостоверили, че осквернителят е осъденият вече за подобно деяние Еманоил Виковяну. Родителите на детето не посмели да го погребат отново, боейки се от жандармите и от настървените срещу тях граждански лица. Погребал детето втори път пак виновникът за кощунството, Еманоил Виковяну.
Трудно е да си представим подобни деяния, или по-скоро грехове, да са били извършвани от хора, смятащи себе си за християни, ала още по-трудно е да повярваме, че това са били нормални човеци.
Такива са събитията, описващи гоненията в тази област срещу изповедниците на старостилната Румънска Православна Църква. Пламъкът на вярата не могъл да бъде угасен, той продължавал да пламенее неизменно в сърцата и душите на православните християни, озарявайки пред тях пътя на истината и надеждата за възкресението на Църквата на Спасителя Иисуса Христа, Който подложил на такива изпитания тяхната вяра и търпение.
К. Бужор. История на Румънската Старостилна Православна Църква (5)
ЖЕСТОКОСТИТЕ, ИЗВЪРШЕНИ НАД СТАРОСТИЛЦИТЕ В С. БУХАЛНИЦА, НЯМЕЦКИ ОКРЪГ, СЛЕД ОСВЕЩАВАНЕТО НА МЯСТО ЗА ХРАМ
За полза на душите си старостилните миряни от с. Бухалница и околността решили да съградят нов храм, където богослуженията да се извършват по Юлианския календар. През септември 1936 г. било решено да се освети мястото за новия молитвен дом. Почти четири хиляди вярващи с петстотин каруци пристигнали от всички части на Молдова, като носели хоругви и кръстове. Йеромонах Гликерий, придружаван от монаси и монахини, дошъл да извърши освещаването на новия храм. Сред тях обаче се промъкнал и новостилен свещеник, който дал на о. Гликерий лукав съвет — на връщане да мине през гр. Пятра Нямц, та да избегне по тоя начин случайна среща с жандармеристи.
На влизане в град Пятра Нямц върволицата от каруци била спряна от жандармерийски подразделения, които се били разположили в засада. Начаса почнали да стрелят предупредително, като нахлули сред вярващите, за да разпознаят кои са техните водачи. Новостилният свещеник, който се прикривал сред вярващите, помогнал на жандармеристите да разпознаят отец Гликерий. Така чрез измама той бил предаден, заловен и задържан под арест.
Монахиня Серафима, игуменка на манастира Добру, която присъствувала на арестуването на о. Гликерий, ни разказа, че като гледала как жандармите го пребиват, тя се промъкнала между тях и клетия отец, като крещяла с все сила: „Не убивайте мъжа ми, понеже имаме четири деца!” Но напразно. Жандармите не обърнали никакво внимание на това и го откарали в седалището на легионерите в Пятра Нямц, откъдето по-сетне го превели спешно в сградата на министерството на вътрешните работи в Букурещ.
Във вестник „Универсул” (Вселена) от 16 септември 1936 г. е поместено следното съобщение:
„Старостилският епископ [sic!] Гликерий, известен и като „славата на Молдова” бе доведен в столицата. Бил е арестуван във връзка с възникналите преди два дена смутове в Пятра Нямц. Старостилският началник бе докаран в столицата под усилен жандармерийски ескорт. Ще бъде задържан на разположение на властите докато завършат разпитите в Пятра Нямц.”
От мнозината вярващи, които били всред многото каруци, някои се опитали да избягат. Едни успели, но други били задържани, бити от жандармите и откарани в седалището на легионерите в Пятра Нямц, разследвани, изпратени на съд и осъдени. По същото време били задържани и девет монахини, които след общ разпит в Пятра Нямц били изпратени в Букурещ и преселени на принудително жителство в манастира Варзарещ, където заедно с други монахини били държани под арест цели три години. През този период се правили опити чрез всякакви средства да бъдат убедени да приемат новия календар, ала монахините останали непоклатими в убежденията си.
От сведенията, получени от монахиня Гликерия (Ръпан) от манастира Брадицел, обл. Нямц, узнахме, че тези вярващи, които успели да избягат от Пятра Нямц, били спрени по пътя им за вкъщи от други жандармеристи, които били придружени от новостилни свещеници; бил направен опит да ги арестуват без какъвто и да било повод. Пак от майка Гликерия научихме, че сред жандармите, ранени по време на сблъсъка — понеже старостилните вярващи отвръщали на ударите — в болницата се установило, че имало и предрешени като жандармеристи новостилни свещеници.
За тези събития мирянката Елена Афлоарей от община Брустури ни разказа следното:
„В годината 1936-та, в месец септември отец Гликерий трябваше да отиде на освещение на мястото за храм в местността Бухалница, област Нямц. Около две седмици преди това в старостилния храм в Брустури дойде лице, което се представи за свещеник и помоли отец Гликерий да го приеме и него в общината, понеже искал да следва правилната вяра. Последният го послуша и спазвайки словата на Спасителя, Който рекъл, че никой от вас, които искате да дойдете при Мене, няма да изгоня навън, го прие, като реши отпосле да се види и поведението му, и как се вписва в монашеската общност. В казаните две седмици лицето остана да живее у мирянин, който имаше къща близо до храма. Една неделя той дойде в храма, когато отец Гликерий проповядваше, коленичи и му целуна ръка, като рече, че той му е господар и че вярата, която проповядва той, тя е истинската вяра. Пак по него време отецът получи писмо от един заможен чифликчия от Брустури на име Иримеску, който макар да следваше новия стил, го предупреди да не отива за освещението, понеже ще го хванат и арестуват. След като прочел писмото, отец Гликерий рекъл, че не го е грижа дали ще го заловят, тъй като не може да остави толкоз много вярващи без храм.
На връщане от Бухалница, когато групата от каруци бе спряна недалеч от Дарманещ (днес квартал на град Пятра Нямц), лицето, дошло да се замонаши край църквата в Брустури, предаде отца Гликерия на жандармите. За да усмирят тълпата, жандармите стреляха по хората. Тогава бе застрелян мъж от Шоймарещ, а други бяха простреляни в краката.”
Монахиня Ксения, дъщеря на председателя на енорийския комитет от Брустури, била ранена от куршум в крака. Закарали я в болницата, където я оперирали без анестезия. Когато крещяла от болките, лекарят и казал: „Млък, старостилко! Стига крещя!”
Заедно с отец Гликерий бил задържан и Михай Буздя, също от Брустури, който тогава бил трийсет и една годишен. Той е очевидец на жестокостите, извършени от жандармите в момента на арестуването.
От анализа на тези бруталности, извършени с прякото участие на представители на официалната църква, се налага изводът, че тези отделни деяния могат да се сравнят с кървавите разправи на френските католици, целящи изтреблението на протестантите. Срочното откарване на отец Гликерий в столицата Букурещ е съставлявало част от едно сътрудничество на репресивните органи и ръководителите на тогавашната официална църква в Румъния, целящо премахването на водителя на оформящата се старостилна Православна Църква.
Последвалите сурови изпитания доказват, че свещенството и вярващите на тази Църква са преживели тежки времена, страдали са, били са пребивани и мъчени заради истинската вяра, от която по никакъв начин те не се отрекли.
Подир ужасите в Бухалница община Радашени, област Сучава, била обградена от няколко батальона жандармерия, дошла тъкмо от Чернауц. Тя блокирала всички пътища за достъп до местността и събрала огромно мнозинство от населението в кметството. Тук всички, които се оказали новостилци, получили нареждане да се завърнат вкъщи. Старостилците пък, под заплашителното присъствие на кордони жандармеристи, били „посъветвани” да преминат към новия стил, ако желаят да се приберат по домовете си. При отказа на вярващите жандармите подбрали всички мъже, отвели ги в училището, гдето ги разсъблекли и ги турили да легнат по пода. После със зверска злоба ги били с тояги, при което им нанесли рани, от които по-късно страдали цял живот. Жените и децата, които били оставени в кметството и останали непоколебими в изповядването на правата вяра, били накарани да преминат посред строени в две редици жандарми, които ги били безжалостно с тояги.
Целта на тези насилнически действия била двояка: от една страна се правел опит да бъдат принудени свещенството и вярващите да преминат към новия стил от страх, а от друга — да се намали противодействието при разрушаването на старостилните храмове. Като пример можем да посочим храма в община Радашени, който бил разглобен и преместен в друга местност, където го ползвали за новостилни богослужения.
Църквите можело да бъдат разрушени, разглобени или преместени, ала вярващите, които бяха устояли на гонението, останаха и продължават да са живата Църква на Христа Спасителя, която не може да бъде нито разрушена, нито унищожена, нито погребана. Пламъкът на светоотеческото Православие не можеше да бъде погасен, той още по-силно озаряваше сърцата и душите на онези вярващи, които чрез страданията си се причислиха към сонма на изповедниците за чистата православна вяра. Този пламък бе предаден на потомството им, за да бъде носен и в бъдните векове тъй, както е приет от предците ни — неопетнен и истинен.
За полза на душите си старостилните миряни от с. Бухалница и околността решили да съградят нов храм, където богослуженията да се извършват по Юлианския календар. През септември 1936 г. било решено да се освети мястото за новия молитвен дом. Почти четири хиляди вярващи с петстотин каруци пристигнали от всички части на Молдова, като носели хоругви и кръстове. Йеромонах Гликерий, придружаван от монаси и монахини, дошъл да извърши освещаването на новия храм. Сред тях обаче се промъкнал и новостилен свещеник, който дал на о. Гликерий лукав съвет — на връщане да мине през гр. Пятра Нямц, та да избегне по тоя начин случайна среща с жандармеристи.
На влизане в град Пятра Нямц върволицата от каруци била спряна от жандармерийски подразделения, които се били разположили в засада. Начаса почнали да стрелят предупредително, като нахлули сред вярващите, за да разпознаят кои са техните водачи. Новостилният свещеник, който се прикривал сред вярващите, помогнал на жандармеристите да разпознаят отец Гликерий. Така чрез измама той бил предаден, заловен и задържан под арест.
Монахиня Серафима, игуменка на манастира Добру, която присъствувала на арестуването на о. Гликерий, ни разказа, че като гледала как жандармите го пребиват, тя се промъкнала между тях и клетия отец, като крещяла с все сила: „Не убивайте мъжа ми, понеже имаме четири деца!” Но напразно. Жандармите не обърнали никакво внимание на това и го откарали в седалището на легионерите в Пятра Нямц, откъдето по-сетне го превели спешно в сградата на министерството на вътрешните работи в Букурещ.
Във вестник „Универсул” (Вселена) от 16 септември 1936 г. е поместено следното съобщение:
„Старостилският епископ [sic!] Гликерий, известен и като „славата на Молдова” бе доведен в столицата. Бил е арестуван във връзка с възникналите преди два дена смутове в Пятра Нямц. Старостилският началник бе докаран в столицата под усилен жандармерийски ескорт. Ще бъде задържан на разположение на властите докато завършат разпитите в Пятра Нямц.”
От мнозината вярващи, които били всред многото каруци, някои се опитали да избягат. Едни успели, но други били задържани, бити от жандармите и откарани в седалището на легионерите в Пятра Нямц, разследвани, изпратени на съд и осъдени. По същото време били задържани и девет монахини, които след общ разпит в Пятра Нямц били изпратени в Букурещ и преселени на принудително жителство в манастира Варзарещ, където заедно с други монахини били държани под арест цели три години. През този период се правили опити чрез всякакви средства да бъдат убедени да приемат новия календар, ала монахините останали непоклатими в убежденията си.
От сведенията, получени от монахиня Гликерия (Ръпан) от манастира Брадицел, обл. Нямц, узнахме, че тези вярващи, които успели да избягат от Пятра Нямц, били спрени по пътя им за вкъщи от други жандармеристи, които били придружени от новостилни свещеници; бил направен опит да ги арестуват без какъвто и да било повод. Пак от майка Гликерия научихме, че сред жандармите, ранени по време на сблъсъка — понеже старостилните вярващи отвръщали на ударите — в болницата се установило, че имало и предрешени като жандармеристи новостилни свещеници.
За тези събития мирянката Елена Афлоарей от община Брустури ни разказа следното:
„В годината 1936-та, в месец септември отец Гликерий трябваше да отиде на освещение на мястото за храм в местността Бухалница, област Нямц. Около две седмици преди това в старостилния храм в Брустури дойде лице, което се представи за свещеник и помоли отец Гликерий да го приеме и него в общината, понеже искал да следва правилната вяра. Последният го послуша и спазвайки словата на Спасителя, Който рекъл, че никой от вас, които искате да дойдете при Мене, няма да изгоня навън, го прие, като реши отпосле да се види и поведението му, и как се вписва в монашеската общност. В казаните две седмици лицето остана да живее у мирянин, който имаше къща близо до храма. Една неделя той дойде в храма, когато отец Гликерий проповядваше, коленичи и му целуна ръка, като рече, че той му е господар и че вярата, която проповядва той, тя е истинската вяра. Пак по него време отецът получи писмо от един заможен чифликчия от Брустури на име Иримеску, който макар да следваше новия стил, го предупреди да не отива за освещението, понеже ще го хванат и арестуват. След като прочел писмото, отец Гликерий рекъл, че не го е грижа дали ще го заловят, тъй като не може да остави толкоз много вярващи без храм.
На връщане от Бухалница, когато групата от каруци бе спряна недалеч от Дарманещ (днес квартал на град Пятра Нямц), лицето, дошло да се замонаши край църквата в Брустури, предаде отца Гликерия на жандармите. За да усмирят тълпата, жандармите стреляха по хората. Тогава бе застрелян мъж от Шоймарещ, а други бяха простреляни в краката.”
Монахиня Ксения, дъщеря на председателя на енорийския комитет от Брустури, била ранена от куршум в крака. Закарали я в болницата, където я оперирали без анестезия. Когато крещяла от болките, лекарят и казал: „Млък, старостилко! Стига крещя!”
Заедно с отец Гликерий бил задържан и Михай Буздя, също от Брустури, който тогава бил трийсет и една годишен. Той е очевидец на жестокостите, извършени от жандармите в момента на арестуването.
От анализа на тези бруталности, извършени с прякото участие на представители на официалната църква, се налага изводът, че тези отделни деяния могат да се сравнят с кървавите разправи на френските католици, целящи изтреблението на протестантите. Срочното откарване на отец Гликерий в столицата Букурещ е съставлявало част от едно сътрудничество на репресивните органи и ръководителите на тогавашната официална църква в Румъния, целящо премахването на водителя на оформящата се старостилна Православна Църква.
Последвалите сурови изпитания доказват, че свещенството и вярващите на тази Църква са преживели тежки времена, страдали са, били са пребивани и мъчени заради истинската вяра, от която по никакъв начин те не се отрекли.
Подир ужасите в Бухалница община Радашени, област Сучава, била обградена от няколко батальона жандармерия, дошла тъкмо от Чернауц. Тя блокирала всички пътища за достъп до местността и събрала огромно мнозинство от населението в кметството. Тук всички, които се оказали новостилци, получили нареждане да се завърнат вкъщи. Старостилците пък, под заплашителното присъствие на кордони жандармеристи, били „посъветвани” да преминат към новия стил, ако желаят да се приберат по домовете си. При отказа на вярващите жандармите подбрали всички мъже, отвели ги в училището, гдето ги разсъблекли и ги турили да легнат по пода. После със зверска злоба ги били с тояги, при което им нанесли рани, от които по-късно страдали цял живот. Жените и децата, които били оставени в кметството и останали непоколебими в изповядването на правата вяра, били накарани да преминат посред строени в две редици жандарми, които ги били безжалостно с тояги.
Целта на тези насилнически действия била двояка: от една страна се правел опит да бъдат принудени свещенството и вярващите да преминат към новия стил от страх, а от друга — да се намали противодействието при разрушаването на старостилните храмове. Като пример можем да посочим храма в община Радашени, който бил разглобен и преместен в друга местност, където го ползвали за новостилни богослужения.
Църквите можело да бъдат разрушени, разглобени или преместени, ала вярващите, които бяха устояли на гонението, останаха и продължават да са живата Църква на Христа Спасителя, която не може да бъде нито разрушена, нито унищожена, нито погребана. Пламъкът на светоотеческото Православие не можеше да бъде погасен, той още по-силно озаряваше сърцата и душите на онези вярващи, които чрез страданията си се причислиха към сонма на изповедниците за чистата православна вяра. Този пламък бе предаден на потомството им, за да бъде носен и в бъдните векове тъй, както е приет от предците ни — неопетнен и истинен.
К. Бужор. История на Румънската Старостилна Православна Църква (4)
ГЛАВА ВТОРА
СТАРОСТИЛНАТА ЦЪРКВА В РУМЪНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1924—1945 Г. ГОНЕНИЕТО СРЕЩУ РЕВНИТЕЛИТЕ НА СВЕТООТЕЧЕСКИЯ КАЛЕНДАР СЛЕД ВЪВЕЖДАНЕТО НА РИМОКАТОЛИЧЕСКИЯ ГРИГОРИАНСКИ КАЛЕНДАР В ЦЪРКОВНИЯ ЖИВОТ НА РУМЪНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА.
От казаното дотук е ясно, че почвата за календарната промяна в Румънската Православна Църква е била внимателно подготвяна дълго преди 1924 г. Съвсем малко хора помнят, че тази промяна се осъществи чрез въвеждане в заблуждение на мнозина от вярващите и чрез натиск от страна на правителството. Тези действия бяха съвместни, усилията на официалната Църква се подкрепяха от репресивния държавен апарат, който не се спираше пред нищо, за да постигне целите си. Техните действия, насочени към това да отклонят Църквата от правилната вяра, бяха лъжливо представени като обикновена промяна на календара, а не като предателство спрямо постановленията на най-великия и най-важен събор в историята на Православната Църква — Първия Вселенски Никейски събор, в който са взели участие триста и осемнайсет свети отци. Не бе казана нито дума за това, че такава промяна означава отхвърляне празнуването на Пасхата според Пасхалията, установена на този Събор и че вследствие на промяната Петровият пост понякога ще бъде по-кратък от допустимите най-малко осем дена или изобщо ще изчезне.
Последвалите разногласия, предизвикани от календарната реформа, разкъсаха отново Христовия хитон. За прокарването на тази реформа църковните лица, взели решението да я осъществят, разчитаха на църковния принцип на послушанието, изискващо безусловно подчинение към заповедите на вишестоящите. Но в тази си преценка те сгрешиха, тъй като във всички църкви и в монашеските общности, както и сред вярващите, възникнаха вълнения, сътресения и безпорядък, които не влизаха в плановете на обновленците. Те бяха подценили реакцията на множеството клирици и миряни, чието мнение по този въпрос не бе потърсено и които бяха поставени по-скоро пред свършен факт — отхвърлен от най-видните църковници в името на истината.
Днешната младеж и изобщо всички вярващи могат основателно да си поставят следния въпрос: какво представлява Румънската Старостилна Православна Църква в една страна, където всички исторически манастири и повечето енории принадлежат на официалната Църква? Старостилната Църква е живата Църква на нашия Спасител Иисус Христос; тя е Църквата на нашите предци, които са били християнизирани от св. апостол Андрей († 60); тя е Църквата, основана върху скалата на евангелската истина и седемте Вселенски събора, истинската Църква-Майка, която е държала позициите си неизменни повече от 1924 години. Тази Църква е носител на пламъка на чистото Православие през вековете, въпреки всички минали или бъдещи опасности. Румънската Старостилна Църква се състои от стотици хиляди вярващи, предвождани духовно от свещенослужители, монаси и монахини, които открито отхвърлят новия календар и продължават да живеят според църковния календар и традиционните учения на Източното Православие. Укрепявани от своята любов към Христа и правилната вяра, тези люде не се покориха на реформаторското течение. След 1924 година Църквата-Майка нямаше исторически светилища за богослужение, величествени здания или богато наследство, ала живото й същество остана непокътнато. Вълците в овча кожа откъснаха част от вярващите, намалиха числеността на стадото, Божият народ стана по-малоброен като количество, но остана неопетнен по отношение на качеството. Тези верни православни люде бяха истинските последователи на Христа, солта на земята и светлината на света, както ги назовава Господ .
В Църквата качеството е по-ценно от числеността. Гонението срещу Старостилната Църква стана причина за извисяването и падението на мнозина , причина за изповядването и отричането на православната вяра на нашите праотци, причина да бъдеш причислен или към праведните, или към неправедните. Христовата Църква е преживявала времена на подем и времена на крушение; враговете на Православието знаят, че за да сломят вярата, те трябва да сломят Църквата и за да унищожат Църквата, трябва да нанесат удар върху нейните водители, според думите на Спасителя от светото Евангелие: „Защото писано е: ще поразя пастира, и ще се пръснат овците на стадото” . Изгубването на единството в Румънската Православна Църква предизвика и упадък във вярата, и ущърб на моралния авторитет на официалната Църква, която се опита да засили позициите си с помощта на репресивната държавна власт, потискайки Старостилната Църква и насилвайки членовете й да приемат новия календар. Но вярващите, открито или не, останаха непоколебими в своето изповядване на истинската вяра, намирайки единствена подкрепа в Бога, от Когото се надяваха да получат венец за трудовете си.
След календарната промяна официалната Църква, разбирайки, че група свещенослужители и миряни продължават да се борят срещу реформата и да защищават стария календар, и осъзнавайки, че нововъведението е застрашено от дискредитиране, поискаха това противостоящо движение да бъде забранено, като за целта си издействаха подкрепата на репресивните сили на държавата. Тази политика доведе до насилствени физически нападения, които станаха с мълчаливото одобрение на новостилните архиереи и свещеници — онези, които проповядваха благовестието на любовта и мира, се преобразиха в същински инквизитори, извършващи престъпления в името на Бога, както постъпваха в стари времена ония, на които те подражаваха. Старостилните вярващи тъгуваха и плачеха в душите и сърцата си при вида на гоненията, които търпят техните духовни водители, сподобяващи ги с благословението и светлината на Светия Дух. Клириците на официалната Църква, взели участие в това гонение, се компрометираха в очите на вярващите и цялата им кампания по очерняне на изповедниците на истината показа наяве тяхната злоба, наместо любов към ближния, тяхната гордост, наместо благочестие, тяхното повърхностно разбиране на Евангелието, грижа за вещественото и страх „да не намалее месцето и каймето”, според остроумния израз на един възстар вярващ от Старостилната Църква.
Макар да не ни бе възможно да вземем под внимание всички публикувани в съвременната на събитията периодика, те едва ли са останали безгласни, пропускайки да осъдят тези беззакония. Уверени сме обаче, че бъдещите поколения — ако действително имат любов към истината като следовници и ученици на Спасителя Иисуса Христа — ще допълнят липсващите подробности в тази кървава глава от метежната история на Румънската Православна Църква. Изопачаването на истината е довело до подхранването на религиозна омраза в Църквата и до атмосфера на нецивилизованост. Фактически, официалната Църква не стори нищо, което да повдигне престижа й, но по-скоро се компрометира в очите на вярващите и внесе объркване у тях. Хората започнаха да се питат: „Къде е истината?” „Защо тук има толкова много омраза?” „Защо е нужно налагането на истината с меч [ако календарната реформа е истинна]?” „Защо Църквата е разделена на толкова много различни групи?”
Истината е знание. Тя не означава да принуждаваш някого да изповядва същото като теб. Разбирания като това са довели хората дотам да убиват ближните си и да вярват при това, че принасят служба на Бога. Ала Бог не прави престъплението законно, понеже Той е Бог на мира и на любовта между всички народи и всички хора.
Гонението срещу Старостилната Православна Църква в Румъния бе огласено пред света в книгата на йеромонах Арсений (Котея, † 1935), озаглавена „Тръба на светогорските отшелници”, издадена на румънски език през 1931 г. (Trambita sihastrilor din Sf. Munte Athos). Както става ясно след прочита на тази книга, спазването на светоотеческите канони в Св. Гора е било свещен дълг, какъвто е била и борбата срещу техните нарушители. Книгата съдържа мисли, подобни на райски гледки, на гръмогласни мълнии от небесата, на потоци, изливащи се от великите и свети души на подвижници, жадували единствено славата на Бога и Неговата Църква, за спасението на душите човешки и тържеството на Православната Църква. Този труд се основава на сведения и протестни заявления от страна на християни от областите Нямц, Бакъу и Сучава, както и от други места в Румъния, в тях са описани страданията на верните и всеобщото гонение, открито срещу тях от страна на официалната Православна Църква и репресивния държавен апарат.
Първият пример е с група от двадесет и седмина монаси, които не били съгласни да приемат новия календар при никакви условия. След като били прокудени от официалните монашески общежития, те се заселили в планините, за да живеят там като отшелници и да пазят православната вяра неподправена — каквато са я приели от своите предци. Календарната промяна се извърши на 1 октомври 1924 г. (ст. ст.), като този ден станал 14 октомври 1924 г. (н. ст.). Било есен и зимата наближавала. Тези монаси се подслонили в пещери, в покрити хлътнатини и в недостъпни места, известни само на малцина верни люде. Самото тяхно съществуване обаче тревожело игумените на разположените в близост манастири, които знаели, че примерът им може да зарази и други несъгласни с реформата монаси. Поради това на 15/28 декември била организирана акция, в която жандармерийски патрул, предвождан от монаси от споменатите манастири, се опитал да залови скритите отшелници. Последните били осведомени своевременно, че наближават жандарми, за да ги заловят, и се оттеглили по-навътре в планините, изоставяйки прибежищата си. Подслоните им по-късно били разкрити и разрушени, а богослужебните принадлежности и по-ценните им икони били иззети.
Монасите прекарали тежката зима в други скривалища, по домовете на малцина вярващи, които живеели в по-усамотени места, и в землянки, изкопани под домовете им с тайни изходи към планините. Всичко това се случило в провинция Нямц, в планините, лежащи недалеч от тамошните манастири. На 12/25 февруари 1926 г. жандармите заловили и отвели йеромонах Памво (Хайса), заедно с монасите Галактион (Хайса) и Вениамин (Хайса), които си били стъкмили убежище в малка пещера на планината Рус. На жандармерийския участък те били затворени в курник, където им нанесли побой и оскърбления. Били освободени по настояване на вярващ от селото, Ион Тома, който дал на жандармите вълнено одеало в замяна на освобождаването на затворниците. Виновни за залавянето на тези монаси били игуменът на Нямецкия манастир (по-късно, патриарх) Никодим (Мунтяну) (1864-1948), заедно с монасите Дионисий (Сънджорзан), Филарет (Булига) и Иосиф (Кръчун). През 1927 г. около трийсет монаси се заселили всред нямецките планини в местност, наречена Пъръул Негру („Черният ручей”) и водели духовен живот в потайни прибежища. Причината за това била, че воденето на монашески живот извън официалните манастири се считало за нарушаване на обществения ред и имало опасност – от гледище на официалната Църква – вярващите да се повлияят от тези монаси и да се върнат към стария календар; ето защо се взимали мерки за тяхното арестуване.
Акцията била организирана от Кралската румънска жандармерия с помощта на монаси от манастирите Нямц и Секу. Девет отряда жандарми взели участие в нея в течение на трийсет дни, от 16/29 септември 1927 г. насетне. Както преди, монасите били предизвестени за това от вярващите и повечето успели да изоставят скривалищата си и цялата област, гдето се провеждал ловът на човеци. Въпреки това обаче, седмина от тях били заловени, между които авторът на „Тръба на светогорските отшелници” упоменава и отците Герасим и Партений. Ето какво пише той за пленените отшелници:
„Пребили ги до смърт, като ги удряли по главите с богослужебни книги. Част от брадата им била изтръгната с клещи, гаврили се с тях и по други начини. Побоите, крясъците, стоновете и сърцераздирателния плач от болка се чували постоянно. Прибежищата им били претършувани и разрушени, богослужебните им принадлежности – разхвърляни или конфискувани от представителите на уж демократичната законна система и от новостилни свещеници, които твърдели, че чрез това защищават вярата на нашите праотци.”
Когато се прилага насилие, законите престават да бъдат необходими. В името на „закона” и „вярата” са извършени много от най-чудовищните престъпления, изпълващи страниците на историята.
Може би читателят с основание ще се запита: как са могли свещенослужители от новостилната Църква да участвуват в подобни деяния, когато само неотдавна те са имали братски отношения с онези, които сега преследват? Какво имат да делят? Христовата Църква? Но тя е една-единствена и принадлежи на всички православни християни. Изпълнили са се словата на св. пророк Даниил (ок. 624 г. пр. Хр. — ок. 534 г. пр. Хр.): „замисли да отмени у тях празничните времена и закона” . Тези варварски действия на жандармерийските отреди, в които са участвували и свещенослужители, са станали възможни поради следните опасности, които самите новостилци предвидили:
1) Неподчинението на монасите ще бъде последвано незабавно от неподчинение в огромни мащаби от страна на вярващите миряни;
2) Последиците от календарната реформа ще бъдат съмнителни.
Всички тези действия били придружени с клеветническа кампания, оправдана от желанието да се защити „истинската вяра” и да се сведе до минимум обхвата на реформата, наричана сега „поправка на календара”. Не пишем настоящите изпълнени с болка страници от историята на Старостилната Църква с цел да си отмъщаваме, но за да не бъдат забравени записаните тук събития от историята. Днешните поколения трябва да познават и миналото, и изпитанията на тази Църква, за да не бъдат повторени тези деяния и в бъдеще. По тази причина пепелта на забвението трябва да се разчисти и истината за този дълъг период на преследване да бъде изнесена на светлина. Времената и законите, неблагоприятни за религиозната свобода, продължават от октомври 1924 г. до декември 1989 г. — период, когато в Румъния не съществува реална, но само заявена демокрация, която старателно прикрива гонението срещу Старостилната Църква.
Макар в Румъния да съществуват и други старостилни църковни общности — на гърци, руси, сърби, българи, липованци и украинци — те не се оказват камък за препъване в очите на официалната Църква. Това иде да ни напомни една пословица: „Кой ти извади окото? — Брат ми! — Затова ти го е извадил и тъй издълбоко.”
Въпреки всичката съпротива от страна на официалната Църква и държавните власти, по местата, където живеят повече верни християни, се строят храмове, за да продължи богослужението по стария календар. Първият построен при тези условия на гонение храм бил в община Вънатори, обл. Нямц, в дома на благочестивите християни Михай и Иоан Урзика. Разходите били поети от старостилци и от новостилци, общо взето бедни хора, от вдовици и стари люде, живеещи в чистата вяра и желаещи да преминат във вечността с вярата на праотците си, в която са се родили и са били кръстени и относно която не изпитвали никакви съмнения. По отношение дейността на Михай и Иоан Урзика от Вънатори, синовете им Василе и Штефан (през 1999 г. съответно на седемдесет и седем и седемдесет и една години) разказват следното. След като дядо им, Ион Урзика, селянин от Вънатори и човек с дълбока вяра, задомил всичките си седем деца, той се отрекъл от света и се оттеглил в Нямецкия монастир, за да се посвети на духовни подвизи. За своя благочестив живот и борби, както и за любовта си към ближните, той бил постриган в монашеска схима и получил името Манасий. В своите съвети схимонах Манасий често говорел на синовете и внуците си, че вероятно ще бъде променен църковният порядък чрез въвеждането на нов календар, в което той виждал огромна опасност за истинската вяра. Той ги съветвал, независимо от това, което може да се случи, да не се поддават на такава подмяна и да защищават на всяка цена установените от светите отци правила, утвърдени на седемте Вселенски събора. (Схимонах Манасий се преселил при Господа в 1921 г.)
Следователно населниците на манастирите били запознати с безпокойствата, породени от календарната реформа, и свещениците и монасите, които били убедени в истинността на своята вяра, били решени да я защищават с всички сили. Михай и Иоан Урзика разказваха, че след обявяването на календарната реформа мнозинството вярващи отказали да ходят в селската църква, преминала към новия календар. Намесили се жандарми, които ходели от врата на врата и насилвали вярващите да отиват в църквата. Християните спазвали празниците по стария календар, те не могли да бъдат убедени нито от теоретични доводи, нито чрез груба сила да се отрекат от вярата на своите прадеди.
Иоан и Михай Урзика, които всъщност били основатели на първата старостилна църква в Румъния, се занимавали с овцевъдство. В 1926 г., когато били извели стадата си в планините, те дошли до местността, наречена Корой Равине — рязка стръмнина с гъста растителност, през която е трудно да премине и човек, и животно. Кучетата залаяли на човек, спотайващ се наблизо. Иоан Урзика и един от овчарите му се запътили в тази посока и там открили трима монаси, скрити под огромен чукар. Монасите им разправили как напуснали Нямецкия манастир. Имената им били Памво, Галактион и Вениамин, родни братя от провинция Ковасна в Трансилвания. В манастира били дошли със сто и петдесет овце, дадени им от баща им, Некулай Хайса. Монасите им разкрили още, че и други двама монаси, Гликерий и Давид (Бидашку) (1885-1961), се крият нейде в планината. Новината, че има свещенослужители, несъгласни с календарната реформа, била приета с огромна радост от вярващите във Вънатори. Братята Урзика донесли облекло и храна на скритите в планината монаси. Последните обикновено идвали в селото нощем, за да извършват разни религиозни служби, от каквито се нуждаели местните хора, и сетне се връщали тайно в скривалищата си. Василе Урзика си спомня как отците Гликерий и Давид за пръв път посетили бащината му къща. Едва деветгодишен по него време, той бил впечатлен от осанките им, особено от отец Давид, чиито ръце имали подпухнали пръсти, очите му били хлътнали, а скулите – издадени — белези на суровия живот, който те водили. Краката на о. Гликерий били увити в парцали, овързани с възлеста връв, а дрехите му били парцаливи. Вярващите дълбоко ги обичали и с нетърпение ги очаквали. Тогава именно било взето решение да се построи храм за православните, желаещи да запазят истинската вяра.
След построяването на църквата о. Гликерий, който станал духовен водител на свещенството, назначил йеромонах Памво и братята му Галактион и Вениамин — прости монаси — да служат в нея. Жандармерийски патрули били виждани все по-често да се опитват да докопат всички „бегълци” и особено — техните водачи Гликерий и Давид. Василе Урзика разказва случай, когато жандармите нахълтали в двора им и ги питали къде е свещеникът Гликерий. Когато последният ги съзрял, той избягал през задна врата и отишъл у дядото на Василе, Григоре Урзика, на отсрещната страна на улицата, гдето се скрил в плевнята. Малкият Василе се измъкнал крадешком от дома, намерил отца Гликерия и му помогнал да се укрие в празна бъчва, връз който наредил царевични мамули. Отец Давид пък бил скрит в кравешките ясли. Жандармите отишли и в дома на Григоре Урзика, тършували навсякъде из яхъра, ала не намерили свещениците.
В книгата „Тръба на светогорските отшелници” се разказва, че на 4 август 1928 г. (ст. ст.) църквата във Вънатори била обградена от жандармерийско подразделение, при което в обсадата взели участие и двама новостилни свещеници, отците Бърлиба и Петреску, заедно с протойерей Добря от Кръкъуани, Нямецки окръг. Жандармите турили блокада на всички пътища за достъп до селото, за да предотвратят бягството на свещениците и на неколцина миряни, към които били предупредени да бъдат с наострено внимание. Тогава арестували йеромонах Памво, който разпознал сред униформените жандарми други новостилни свещеници, дегизирани като жандармеристи. Когато стигнали до някакъв поток, турили о. Памво да легне върху потока и минали по него като по мост. Сетне го попитали иска ли да премине към новия календар, в който случай те незабавно щели да го освободят, ала йеромонахът отказал. Сред очевидците били Василе Урзика и сестра му Аника, тогава деца, които до ден-днешен помнят свещеника стенещ от болка — ужасна гледка, запечатала се в паметта им за цял живот. Всички богослужебни съсъди и църковната украса били нахвърляни в една каруца заедно с арестуваните и откарани в прокуратурата в Търгу Нямц. Там църковните предмети ги нахвърляли в някаква плевня, а арестуваните — в мазето. Държали ги трийсет дни, били ги, гаврили се с тях и после ги пуснали да си отидат. Всеки път, когато жандармите им пречели да идат на църква, прибягвали до варварски действия като трошене на кандилата и стъпкване на свещите. Влизайки в храма по време на утринното богослужение, жандармите обикновено удряли с прикладите си всеки срещнат по пътя им. В притвора на новия храм, издигнат след 1989 г., има икона на нашия Спасител Иисуса Христа, върху която и днес личат следи от кръвта, пръснала от главите да ония вярващи, които се черкували в храма тогава. Василе Урзика казва, че и има и други подобни напръскани с кръв икони и че те ще бъдат поставени в новия храм веднага щом завърши строежът му. Тези икони са исторически обекти, които ще носят през вековете свидетелството за неправедното гонение срещу вярващите от страна на църковните и светски власти. Верните от с. Вънатори се надяват да възстановят конфискуваните църковни предмети или поне тяхната себестойност, за да успеят да украсят новия си храм.
През 1929 г. един монах на име Партений се завръщал в град Търгу Нямц, носейки продоволствия. На излизане от града насреща му се задал новостилният свещеник, о. Петреску, който заедно с кочияша си пребили о. Партений, блъскали главата му във файтона, вързали го и го закарали в дома на свещеника, гдето го хвърлили в курника. Сетне го откарали в прокуратурата, откъдето бил пуснат едва след като му бил нанесен нов побой.
По отношение на такива свещеници живеещите в планините отци задавали такъв въпрос: „Брате християнино, кой е свещеникът, който те съветва да излезеш от Църквата? Изпитай, прочее, брате християнино, свещеника, за да узнаеш действително ли той е свещеник или е бяс.” Светогорските отшелници съветвали пазещите стария църковен календар вярващи да не приемат никакви църковни тайнства и служби от новостилните свещеници и да погребват покойниците си без свещеник, ако не могат за погребението да намерят свещеник, следващ стария календар. Същото те съветвали и относно тайнството Кръщение — в особено наложителен случай, когато бил застрашен живота на младенеца, кръщението трябвало да се извърши от православен мирянин в името на Светата Троица и сетне, ако детето оцелее, тайнството да се отслужи от старостилен свещеник.
Относно гонението, наченато срещу истинското Православие през 1924 г., покойният отец Николай Онофрей от с. Радашени, окр. Сучава, е оставил кратък исторически разказ, разкриващ какви слухове се разнасяли за календарната реформа още преди 1924 г. Енорийските свещеници по онова време съветвали вярващите да не приемат григорианския календар, тъй като той представлява дълбоко заблуждение. Слухът се разпространил почти из цяла Молдавия, Мунтения и Добруджа. След като бил променен календарът, църковните власти заплашвали с низвержение всеки свещеник, който би отказал да приеме нововъведението. При това положение свещеници, които скоро преди промяната твърдели, че приемането на календара е сериозна грешка, сега били принудени да променят виждането си, за да запазят своето положение, на което гледали повече като на професия, отколкото на призвание свише. Тогава те започнали да говорят на вярващите, че промяната не е чак толкова важна, че тя представлявала просто поправка на календара. От защитници на истинското Православие те се превърнали в гонители и заедно с жандармерийските отряди участвували в наказателни операции, заимствувани от средновековната инквизиция. Вярващите, които не приемали промяната, се събирали по домовете си, за да успеят да съхранят вярата, в която били кръстени. Първото им решение било да не спазват новостилните празници, но да продължат да празнуват според църковния календар. Новостилните свещеници, виждайки колко много вярващи се отдръпнали от енориите им, започнали да отлъчват онези, които не идвали в храмовете на новостилните празници, а отивали на работа.
По-остър бил въпросът с недостига на свещеници, придържащи се към юлианския календар. Отец Николай, който познавал много добре митрополит Гликерий, си спомня думите на последния за йеромонасите, напуснали монастирите си поради календарната реформа. След въвеждането на григорианския календар през есента на 1924 г. петдесетина йеромонаси и монаси от манастирите Нямц, Секу, Сихастрия и Покров се събрали пред Нямецката икона на Пресвета Богородица в пълно свещеническо облачение и се заклели да не приемат новия календар независимо от всички последствия. Сред тях бил и йеромонах Гликерий. За нещастие не всички от тях имали смелостта и мъжеството да останат верни на този си завет. Заплахите, старостта и липсата на елементарни условия за живот накарали някои от тях да останат в манастирите, към които принадлежали. Независимо от това, възможно е и те да са продължили да спазват юлианския календар, когато изпълнявали личното си молитвено правило. Сред ония, които останали твърди в решението си бил йеромонах Гликерий, игумен на скита Покров. Той официално се отказал от положението си на игумен и заедно с йеродякон Давид напуснал общежитието. След като прекарали една година на Св. Гора, те се върнали в Румъния, знаейки, че вярващите там имат нужда от истински пастири. Били призовани в родната си земя от „гласа” на пролятата от братята им кръв и от Кръста на Спасителя, който трябвало да бъде носен към нова Голгота. Това било началото на организиран църковен живот на Старостилната Румънска Православна Църква в съгласие с Преданието на св. апостоли и св. отци.
Както споменахме по-рано, първият и най-значим въпрос била липсата на свещеници. Религиозното гонение срещу клириците и вярващите било в разгара си, особено в Молдавия. За запазването на истинското Православие се изисквали доблестен дух на саможертва и непоколебима воля. Организираният църковен живот на Старостилната Църква се наченал със строежа на храма в с. Вънатори, окр. Нямц, а по-късно и на други места; едновременно с това за вярващите от различни местности била осигурена религиозна подкрепа по домовете на надеждни християни. Редом с Вънатори и Радашени, първи огнища на съпротива срещу календарното нововъведение били селата Брустури, Ръшка, Слатиоара и Ангелещ — на тези места се образували крепки църковни общини, съставени от дълбоко вярващи православни люде. Именно в с. Радашени се установил от самото начало йеромонах Гликерий. Отначало богослуженията се извършвали в селската църква, но това положение не се задържало дълго. При нормални обстоятелства храмът би могло да се ползва както от старостилната, тъй и от новостилната общност, понеже всички вярващи имали принос към изграждането му. Ала о. Хараламби Теодору, свещеникът, обслужващ новостилната общност, отнел ключа от старостилните вярващи и свалил езика на камбаната, за да им попречи да се събират на служба. Той подстрекавал местното население да хвърлят камъни по „старостилците” и един ден им изкрещял: „Ако ви трябва църква, постройте си ваша!”
Новостилните свещеници подхранвали такава омраза, а впоследствие се унизили дотам, че да предприемат насилнически и агресивни действия. Празнуването на светото Възкресение Христово по григорианската пасхалия в 1926 и 1929 г. убедило вярващите, че всъщност новостилната реформа е просто първата стъпка в процес, чиято крайна цел е разрушението на етоса на Православието. В 1931 г. йеромонах Гликерий пристигнал в Радашени и се заловил с организирането на старостилна енория, откликвайки на решението, взето от местните вярващи. На 21 май (8 май, ст. ст.) 1932 г. той благословил мястото, където щяла да бъде построен нов храм в чест на светите апостоли Петър и Павел, и положил основния камък. Църквата била издигната за двайсет и осем дни от дърво, покрита била с ламарина и измазана за един ден. Ала през юни същата година местният новостилен свещеник изпратил двама мъже да подпалят храма, скрити под плаща на мрака. Въпреки това църквата била спасена от бащата на о. Николай Онофрей, Василе Онофрей, който се събудил от лая на кучетата заедно с Николай (тогава дете) и двете си сестри. Единият от двамата злосторници, Теодор Санду, не след дълго се поболял и бил отнесен на носилка до тази църква, за да иска прошка. Храмът бил осветен на 27 октомври (14 октомври, ст. ст.) 1933 г.
По-късно през 1930 г. йеромонах Гликерий и йеродякон Давид отишли в Йерусалим, за да се посъветват с тогавашния Йерусалимски патриарх Дамян (1848–1931) относно положението на православните християни в Румъния, желаещи да запазят стария църковен календар. Патриархът благословил да продължат своята борба и да строят и освещават нови църкви. За тази цел той им дал св. Миро. И до ден-днешен в дома на о. Николай Онофрей се пази фотография на о. Гликерий в съслужение с патриарх Дамян.
След завръщането си в Румъния, о. Гликерий продължил борбата с още повече ревност и влял нови сили в старостилната Църква, като построил повече от трийсет църкви. Той посетил много места из страната, дори Бесарабия, съпътствуван от румънски и светогорски монаси, които му помагали да укрепява вярващите да пазят живи любовта, надеждата и увереността в силата на праотеческата си вяра.
За службите на освещаване места за храмове или на освещаването на самите съградени храмове се стичали върволици от каруци с вярващи от цяла Румъния, облечени празнично. Направлявани от отец Гликерий и сподвижниците му, поклонничествата до тези места били пропити с духовна радост. Отец Николай Онофрей си спомня как, когато бил дете, той и брат му Онофрей Онофрей (впоследствие митрополит Силвестър, 1924-1992) баща им (по-късно — монах Варлаам в манастира Слатиоара) ги водел на такива пътешествия за освещаването на храмове или места за храмове. Пътувайки към Оглинзи, Нямецки окръг, за освещаването на място за нова църква във Ваду Молдовей, те срещнали върволици каруци от Малини, Драгушени и други места. Отец Гликерий се изправил и поздравил поклонниците с „Христос воскресе!”, на което множеството отвърнало с „Воистину воскресе!” тъй гръмко, че цялата околна долина, която прекосявали, закънтяла от възгласа им. Тъй като били в следвеликденския период, вярващите пеели „Христос воскресе” из целия път до мястото на новия храм. Всички били преизпълнени с духовна радост и жажда да прославят Бога.
Такова единство, проявявано от старостилните вярващи, придавало на религиозните им събрания благолепие, но на него не гледали с добро око представителите на властта и на официалната Църква. Ето защо на 12 юли (29 юни, ст. ст.) 1933 г., на празника на светите апостоли Петър и Павел, било предприето яростно противодействие срещу тях, за да се разтури празникът и най-вече да се осуети организирането на подобни събития. В края на богослужението кметът на Радашени, Костика Григореску, лукаво и измамнически заявил: „Всички мъже от вашата енория трябва да отидат до префектурата на Фалтичени, за да получат позволение за функционирането на вашата църква.” Хората уважавали кмета като трезв човек и затова с радост поели пешком към Фалтичени, отстоящ на два-три километра оттатък едно възвишение. При все че отец Гликерий не вярвал на кмета, той одобрил отиването на народа във Фалтичени, полагайки цялата си надежда на Бога.
След като вярващите заминали и вече се били отдалечили порядъчно, храмът бил обграден от четирийсет жандармеристи, до един пияни, които нахлули в двора и взели да търсят о. Гликерий. Съзирайки опасността, той избягал в задния двор, гдето се скрил сред картофените насаждения. За нещастие там бил забелязан от жандармите и те грубо се нахвърлили върху него. Опитали се да го извлекат през оградата, но ги видели няколко монахини, които с крясъци известили за опасността на Василе Онофрей. Заедно с Тоадер Амарией и Аника Греку той се притекъл да помогне на о. Гликерий и завикал срещу жандармите: „Какво търсите в задния ми двор?” Един от тях отвърнал с пушечен изстрел във въздуха; но докато се опитвал да зареди отново пушката си, отскубвайки се от Аника Греку, която го нападнала с вила, той изгубил равновесие; Василе Онофрей го обезоръжил и освободил о. Гликерий. По време на това коварно нападение жандармите зверски ритали йеромонах Гликерий по краката с ботушите си, оставяйки му неизлечима рана, от която той страдал до края на живота си. Василе Онофрей скрил пушката на жандармериста и я държал у себе си две седмици подир това, възнамерявайки да я занесе в министерството на вътрешните работи, за да даде под съд жандармерията заради извършените злоупотреби.
Вярващите, които живеели близо до църквата, побързали да съобщят за бедата на всички, биейки камбаните, а един от тях се отправил на кон да настигне поелите към Фалтичени мъже. В същото време защитата на храма била поета от жени, които блокирали портата и пречели на жандармеристите да проникнат в двора. Последните се оттеглили едва когато се завърнали вярващите, които били тръгнали за префектурата и сега били разгневени, че кметът ги измамил. По-късно се оказало, че жандармите се криели в дома на новостилния свещеник, отец Харалампи Теодору, гдето чакали повечето вярващи да заминат за Фалтичени. Същият отец Теодору опил жандармите, като по този начин станал съучастник в престъпните им действия.
Този случай бил поредното потвърждение, че някои от новостилните клирици, въз основа на установен план между представителите на официалната Църква и началниците на отдел „Сигурност” в полицията и жандармерията, са били едни от инициаторите на такива гонения. Имат ли днес представителите на официалната Църква доблестта да погледнат назад в своята история и да видят гоненията, в които техните предшественици са участвували? Кои канони на Църквата оправдават употребата на насилие и сътрудничеството с репресивния държавен апарат за рушенето на старостилната Църква? Тъй или иначе, с това гонението не стихнало. Водачите на държавната Църква осъзнали, че безразсъдството, с което променили календара, сега се обръща срещу тях. Бързото разпространение на старостилното движение в Румъния, предвождано енергично от йеромонах Гликерий и подкрепяно от хиляди вярващи, заплашвало да осуети повърхностните планове, които те набързо скалъпили по време на календарната промяна. Интензивността на организираните по-късно от официалната Църква гонения, при съдействието на репресивната сила на държавата, доказва до каква степен йерарсите от новостилната Църква са забравили истината, че служителите на Църквата не могат да се съюзяват със силите на ада уж в името на Христовата вяра. Христос Спасителят и Неговите ученици никога не са налагали християнството чрез огън и меч, но единствено чрез силата на Божественото слово и любовта си към ближния.
СТАРОСТИЛНАТА ЦЪРКВА В РУМЪНИЯ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1924—1945 Г. ГОНЕНИЕТО СРЕЩУ РЕВНИТЕЛИТЕ НА СВЕТООТЕЧЕСКИЯ КАЛЕНДАР СЛЕД ВЪВЕЖДАНЕТО НА РИМОКАТОЛИЧЕСКИЯ ГРИГОРИАНСКИ КАЛЕНДАР В ЦЪРКОВНИЯ ЖИВОТ НА РУМЪНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА.
От казаното дотук е ясно, че почвата за календарната промяна в Румънската Православна Църква е била внимателно подготвяна дълго преди 1924 г. Съвсем малко хора помнят, че тази промяна се осъществи чрез въвеждане в заблуждение на мнозина от вярващите и чрез натиск от страна на правителството. Тези действия бяха съвместни, усилията на официалната Църква се подкрепяха от репресивния държавен апарат, който не се спираше пред нищо, за да постигне целите си. Техните действия, насочени към това да отклонят Църквата от правилната вяра, бяха лъжливо представени като обикновена промяна на календара, а не като предателство спрямо постановленията на най-великия и най-важен събор в историята на Православната Църква — Първия Вселенски Никейски събор, в който са взели участие триста и осемнайсет свети отци. Не бе казана нито дума за това, че такава промяна означава отхвърляне празнуването на Пасхата според Пасхалията, установена на този Събор и че вследствие на промяната Петровият пост понякога ще бъде по-кратък от допустимите най-малко осем дена или изобщо ще изчезне.
Последвалите разногласия, предизвикани от календарната реформа, разкъсаха отново Христовия хитон. За прокарването на тази реформа църковните лица, взели решението да я осъществят, разчитаха на църковния принцип на послушанието, изискващо безусловно подчинение към заповедите на вишестоящите. Но в тази си преценка те сгрешиха, тъй като във всички църкви и в монашеските общности, както и сред вярващите, възникнаха вълнения, сътресения и безпорядък, които не влизаха в плановете на обновленците. Те бяха подценили реакцията на множеството клирици и миряни, чието мнение по този въпрос не бе потърсено и които бяха поставени по-скоро пред свършен факт — отхвърлен от най-видните църковници в името на истината.
Днешната младеж и изобщо всички вярващи могат основателно да си поставят следния въпрос: какво представлява Румънската Старостилна Православна Църква в една страна, където всички исторически манастири и повечето енории принадлежат на официалната Църква? Старостилната Църква е живата Църква на нашия Спасител Иисус Христос; тя е Църквата на нашите предци, които са били християнизирани от св. апостол Андрей († 60); тя е Църквата, основана върху скалата на евангелската истина и седемте Вселенски събора, истинската Църква-Майка, която е държала позициите си неизменни повече от 1924 години. Тази Църква е носител на пламъка на чистото Православие през вековете, въпреки всички минали или бъдещи опасности. Румънската Старостилна Църква се състои от стотици хиляди вярващи, предвождани духовно от свещенослужители, монаси и монахини, които открито отхвърлят новия календар и продължават да живеят според църковния календар и традиционните учения на Източното Православие. Укрепявани от своята любов към Христа и правилната вяра, тези люде не се покориха на реформаторското течение. След 1924 година Църквата-Майка нямаше исторически светилища за богослужение, величествени здания или богато наследство, ала живото й същество остана непокътнато. Вълците в овча кожа откъснаха част от вярващите, намалиха числеността на стадото, Божият народ стана по-малоброен като количество, но остана неопетнен по отношение на качеството. Тези верни православни люде бяха истинските последователи на Христа, солта на земята и светлината на света, както ги назовава Господ .
В Църквата качеството е по-ценно от числеността. Гонението срещу Старостилната Църква стана причина за извисяването и падението на мнозина , причина за изповядването и отричането на православната вяра на нашите праотци, причина да бъдеш причислен или към праведните, или към неправедните. Христовата Църква е преживявала времена на подем и времена на крушение; враговете на Православието знаят, че за да сломят вярата, те трябва да сломят Църквата и за да унищожат Църквата, трябва да нанесат удар върху нейните водители, според думите на Спасителя от светото Евангелие: „Защото писано е: ще поразя пастира, и ще се пръснат овците на стадото” . Изгубването на единството в Румънската Православна Църква предизвика и упадък във вярата, и ущърб на моралния авторитет на официалната Църква, която се опита да засили позициите си с помощта на репресивната държавна власт, потискайки Старостилната Църква и насилвайки членовете й да приемат новия календар. Но вярващите, открито или не, останаха непоколебими в своето изповядване на истинската вяра, намирайки единствена подкрепа в Бога, от Когото се надяваха да получат венец за трудовете си.
След календарната промяна официалната Църква, разбирайки, че група свещенослужители и миряни продължават да се борят срещу реформата и да защищават стария календар, и осъзнавайки, че нововъведението е застрашено от дискредитиране, поискаха това противостоящо движение да бъде забранено, като за целта си издействаха подкрепата на репресивните сили на държавата. Тази политика доведе до насилствени физически нападения, които станаха с мълчаливото одобрение на новостилните архиереи и свещеници — онези, които проповядваха благовестието на любовта и мира, се преобразиха в същински инквизитори, извършващи престъпления в името на Бога, както постъпваха в стари времена ония, на които те подражаваха. Старостилните вярващи тъгуваха и плачеха в душите и сърцата си при вида на гоненията, които търпят техните духовни водители, сподобяващи ги с благословението и светлината на Светия Дух. Клириците на официалната Църква, взели участие в това гонение, се компрометираха в очите на вярващите и цялата им кампания по очерняне на изповедниците на истината показа наяве тяхната злоба, наместо любов към ближния, тяхната гордост, наместо благочестие, тяхното повърхностно разбиране на Евангелието, грижа за вещественото и страх „да не намалее месцето и каймето”, според остроумния израз на един възстар вярващ от Старостилната Църква.
Макар да не ни бе възможно да вземем под внимание всички публикувани в съвременната на събитията периодика, те едва ли са останали безгласни, пропускайки да осъдят тези беззакония. Уверени сме обаче, че бъдещите поколения — ако действително имат любов към истината като следовници и ученици на Спасителя Иисуса Христа — ще допълнят липсващите подробности в тази кървава глава от метежната история на Румънската Православна Църква. Изопачаването на истината е довело до подхранването на религиозна омраза в Църквата и до атмосфера на нецивилизованост. Фактически, официалната Църква не стори нищо, което да повдигне престижа й, но по-скоро се компрометира в очите на вярващите и внесе объркване у тях. Хората започнаха да се питат: „Къде е истината?” „Защо тук има толкова много омраза?” „Защо е нужно налагането на истината с меч [ако календарната реформа е истинна]?” „Защо Църквата е разделена на толкова много различни групи?”
Истината е знание. Тя не означава да принуждаваш някого да изповядва същото като теб. Разбирания като това са довели хората дотам да убиват ближните си и да вярват при това, че принасят служба на Бога. Ала Бог не прави престъплението законно, понеже Той е Бог на мира и на любовта между всички народи и всички хора.
Гонението срещу Старостилната Православна Църква в Румъния бе огласено пред света в книгата на йеромонах Арсений (Котея, † 1935), озаглавена „Тръба на светогорските отшелници”, издадена на румънски език през 1931 г. (Trambita sihastrilor din Sf. Munte Athos). Както става ясно след прочита на тази книга, спазването на светоотеческите канони в Св. Гора е било свещен дълг, какъвто е била и борбата срещу техните нарушители. Книгата съдържа мисли, подобни на райски гледки, на гръмогласни мълнии от небесата, на потоци, изливащи се от великите и свети души на подвижници, жадували единствено славата на Бога и Неговата Църква, за спасението на душите човешки и тържеството на Православната Църква. Този труд се основава на сведения и протестни заявления от страна на християни от областите Нямц, Бакъу и Сучава, както и от други места в Румъния, в тях са описани страданията на верните и всеобщото гонение, открито срещу тях от страна на официалната Православна Църква и репресивния държавен апарат.
Първият пример е с група от двадесет и седмина монаси, които не били съгласни да приемат новия календар при никакви условия. След като били прокудени от официалните монашески общежития, те се заселили в планините, за да живеят там като отшелници и да пазят православната вяра неподправена — каквато са я приели от своите предци. Календарната промяна се извърши на 1 октомври 1924 г. (ст. ст.), като този ден станал 14 октомври 1924 г. (н. ст.). Било есен и зимата наближавала. Тези монаси се подслонили в пещери, в покрити хлътнатини и в недостъпни места, известни само на малцина верни люде. Самото тяхно съществуване обаче тревожело игумените на разположените в близост манастири, които знаели, че примерът им може да зарази и други несъгласни с реформата монаси. Поради това на 15/28 декември била организирана акция, в която жандармерийски патрул, предвождан от монаси от споменатите манастири, се опитал да залови скритите отшелници. Последните били осведомени своевременно, че наближават жандарми, за да ги заловят, и се оттеглили по-навътре в планините, изоставяйки прибежищата си. Подслоните им по-късно били разкрити и разрушени, а богослужебните принадлежности и по-ценните им икони били иззети.
Монасите прекарали тежката зима в други скривалища, по домовете на малцина вярващи, които живеели в по-усамотени места, и в землянки, изкопани под домовете им с тайни изходи към планините. Всичко това се случило в провинция Нямц, в планините, лежащи недалеч от тамошните манастири. На 12/25 февруари 1926 г. жандармите заловили и отвели йеромонах Памво (Хайса), заедно с монасите Галактион (Хайса) и Вениамин (Хайса), които си били стъкмили убежище в малка пещера на планината Рус. На жандармерийския участък те били затворени в курник, където им нанесли побой и оскърбления. Били освободени по настояване на вярващ от селото, Ион Тома, който дал на жандармите вълнено одеало в замяна на освобождаването на затворниците. Виновни за залавянето на тези монаси били игуменът на Нямецкия манастир (по-късно, патриарх) Никодим (Мунтяну) (1864-1948), заедно с монасите Дионисий (Сънджорзан), Филарет (Булига) и Иосиф (Кръчун). През 1927 г. около трийсет монаси се заселили всред нямецките планини в местност, наречена Пъръул Негру („Черният ручей”) и водели духовен живот в потайни прибежища. Причината за това била, че воденето на монашески живот извън официалните манастири се считало за нарушаване на обществения ред и имало опасност – от гледище на официалната Църква – вярващите да се повлияят от тези монаси и да се върнат към стария календар; ето защо се взимали мерки за тяхното арестуване.
Акцията била организирана от Кралската румънска жандармерия с помощта на монаси от манастирите Нямц и Секу. Девет отряда жандарми взели участие в нея в течение на трийсет дни, от 16/29 септември 1927 г. насетне. Както преди, монасите били предизвестени за това от вярващите и повечето успели да изоставят скривалищата си и цялата област, гдето се провеждал ловът на човеци. Въпреки това обаче, седмина от тях били заловени, между които авторът на „Тръба на светогорските отшелници” упоменава и отците Герасим и Партений. Ето какво пише той за пленените отшелници:
„Пребили ги до смърт, като ги удряли по главите с богослужебни книги. Част от брадата им била изтръгната с клещи, гаврили се с тях и по други начини. Побоите, крясъците, стоновете и сърцераздирателния плач от болка се чували постоянно. Прибежищата им били претършувани и разрушени, богослужебните им принадлежности – разхвърляни или конфискувани от представителите на уж демократичната законна система и от новостилни свещеници, които твърдели, че чрез това защищават вярата на нашите праотци.”
Когато се прилага насилие, законите престават да бъдат необходими. В името на „закона” и „вярата” са извършени много от най-чудовищните престъпления, изпълващи страниците на историята.
Може би читателят с основание ще се запита: как са могли свещенослужители от новостилната Църква да участвуват в подобни деяния, когато само неотдавна те са имали братски отношения с онези, които сега преследват? Какво имат да делят? Христовата Църква? Но тя е една-единствена и принадлежи на всички православни християни. Изпълнили са се словата на св. пророк Даниил (ок. 624 г. пр. Хр. — ок. 534 г. пр. Хр.): „замисли да отмени у тях празничните времена и закона” . Тези варварски действия на жандармерийските отреди, в които са участвували и свещенослужители, са станали възможни поради следните опасности, които самите новостилци предвидили:
1) Неподчинението на монасите ще бъде последвано незабавно от неподчинение в огромни мащаби от страна на вярващите миряни;
2) Последиците от календарната реформа ще бъдат съмнителни.
Всички тези действия били придружени с клеветническа кампания, оправдана от желанието да се защити „истинската вяра” и да се сведе до минимум обхвата на реформата, наричана сега „поправка на календара”. Не пишем настоящите изпълнени с болка страници от историята на Старостилната Църква с цел да си отмъщаваме, но за да не бъдат забравени записаните тук събития от историята. Днешните поколения трябва да познават и миналото, и изпитанията на тази Църква, за да не бъдат повторени тези деяния и в бъдеще. По тази причина пепелта на забвението трябва да се разчисти и истината за този дълъг период на преследване да бъде изнесена на светлина. Времената и законите, неблагоприятни за религиозната свобода, продължават от октомври 1924 г. до декември 1989 г. — период, когато в Румъния не съществува реална, но само заявена демокрация, която старателно прикрива гонението срещу Старостилната Църква.
Макар в Румъния да съществуват и други старостилни църковни общности — на гърци, руси, сърби, българи, липованци и украинци — те не се оказват камък за препъване в очите на официалната Църква. Това иде да ни напомни една пословица: „Кой ти извади окото? — Брат ми! — Затова ти го е извадил и тъй издълбоко.”
Въпреки всичката съпротива от страна на официалната Църква и държавните власти, по местата, където живеят повече верни християни, се строят храмове, за да продължи богослужението по стария календар. Първият построен при тези условия на гонение храм бил в община Вънатори, обл. Нямц, в дома на благочестивите християни Михай и Иоан Урзика. Разходите били поети от старостилци и от новостилци, общо взето бедни хора, от вдовици и стари люде, живеещи в чистата вяра и желаещи да преминат във вечността с вярата на праотците си, в която са се родили и са били кръстени и относно която не изпитвали никакви съмнения. По отношение дейността на Михай и Иоан Урзика от Вънатори, синовете им Василе и Штефан (през 1999 г. съответно на седемдесет и седем и седемдесет и една години) разказват следното. След като дядо им, Ион Урзика, селянин от Вънатори и човек с дълбока вяра, задомил всичките си седем деца, той се отрекъл от света и се оттеглил в Нямецкия монастир, за да се посвети на духовни подвизи. За своя благочестив живот и борби, както и за любовта си към ближните, той бил постриган в монашеска схима и получил името Манасий. В своите съвети схимонах Манасий често говорел на синовете и внуците си, че вероятно ще бъде променен църковният порядък чрез въвеждането на нов календар, в което той виждал огромна опасност за истинската вяра. Той ги съветвал, независимо от това, което може да се случи, да не се поддават на такава подмяна и да защищават на всяка цена установените от светите отци правила, утвърдени на седемте Вселенски събора. (Схимонах Манасий се преселил при Господа в 1921 г.)
Следователно населниците на манастирите били запознати с безпокойствата, породени от календарната реформа, и свещениците и монасите, които били убедени в истинността на своята вяра, били решени да я защищават с всички сили. Михай и Иоан Урзика разказваха, че след обявяването на календарната реформа мнозинството вярващи отказали да ходят в селската църква, преминала към новия календар. Намесили се жандарми, които ходели от врата на врата и насилвали вярващите да отиват в църквата. Християните спазвали празниците по стария календар, те не могли да бъдат убедени нито от теоретични доводи, нито чрез груба сила да се отрекат от вярата на своите прадеди.
Иоан и Михай Урзика, които всъщност били основатели на първата старостилна църква в Румъния, се занимавали с овцевъдство. В 1926 г., когато били извели стадата си в планините, те дошли до местността, наречена Корой Равине — рязка стръмнина с гъста растителност, през която е трудно да премине и човек, и животно. Кучетата залаяли на човек, спотайващ се наблизо. Иоан Урзика и един от овчарите му се запътили в тази посока и там открили трима монаси, скрити под огромен чукар. Монасите им разправили как напуснали Нямецкия манастир. Имената им били Памво, Галактион и Вениамин, родни братя от провинция Ковасна в Трансилвания. В манастира били дошли със сто и петдесет овце, дадени им от баща им, Некулай Хайса. Монасите им разкрили още, че и други двама монаси, Гликерий и Давид (Бидашку) (1885-1961), се крият нейде в планината. Новината, че има свещенослужители, несъгласни с календарната реформа, била приета с огромна радост от вярващите във Вънатори. Братята Урзика донесли облекло и храна на скритите в планината монаси. Последните обикновено идвали в селото нощем, за да извършват разни религиозни служби, от каквито се нуждаели местните хора, и сетне се връщали тайно в скривалищата си. Василе Урзика си спомня как отците Гликерий и Давид за пръв път посетили бащината му къща. Едва деветгодишен по него време, той бил впечатлен от осанките им, особено от отец Давид, чиито ръце имали подпухнали пръсти, очите му били хлътнали, а скулите – издадени — белези на суровия живот, който те водили. Краката на о. Гликерий били увити в парцали, овързани с възлеста връв, а дрехите му били парцаливи. Вярващите дълбоко ги обичали и с нетърпение ги очаквали. Тогава именно било взето решение да се построи храм за православните, желаещи да запазят истинската вяра.
След построяването на църквата о. Гликерий, който станал духовен водител на свещенството, назначил йеромонах Памво и братята му Галактион и Вениамин — прости монаси — да служат в нея. Жандармерийски патрули били виждани все по-често да се опитват да докопат всички „бегълци” и особено — техните водачи Гликерий и Давид. Василе Урзика разказва случай, когато жандармите нахълтали в двора им и ги питали къде е свещеникът Гликерий. Когато последният ги съзрял, той избягал през задна врата и отишъл у дядото на Василе, Григоре Урзика, на отсрещната страна на улицата, гдето се скрил в плевнята. Малкият Василе се измъкнал крадешком от дома, намерил отца Гликерия и му помогнал да се укрие в празна бъчва, връз който наредил царевични мамули. Отец Давид пък бил скрит в кравешките ясли. Жандармите отишли и в дома на Григоре Урзика, тършували навсякъде из яхъра, ала не намерили свещениците.
В книгата „Тръба на светогорските отшелници” се разказва, че на 4 август 1928 г. (ст. ст.) църквата във Вънатори била обградена от жандармерийско подразделение, при което в обсадата взели участие и двама новостилни свещеници, отците Бърлиба и Петреску, заедно с протойерей Добря от Кръкъуани, Нямецки окръг. Жандармите турили блокада на всички пътища за достъп до селото, за да предотвратят бягството на свещениците и на неколцина миряни, към които били предупредени да бъдат с наострено внимание. Тогава арестували йеромонах Памво, който разпознал сред униформените жандарми други новостилни свещеници, дегизирани като жандармеристи. Когато стигнали до някакъв поток, турили о. Памво да легне върху потока и минали по него като по мост. Сетне го попитали иска ли да премине към новия календар, в който случай те незабавно щели да го освободят, ала йеромонахът отказал. Сред очевидците били Василе Урзика и сестра му Аника, тогава деца, които до ден-днешен помнят свещеника стенещ от болка — ужасна гледка, запечатала се в паметта им за цял живот. Всички богослужебни съсъди и църковната украса били нахвърляни в една каруца заедно с арестуваните и откарани в прокуратурата в Търгу Нямц. Там църковните предмети ги нахвърляли в някаква плевня, а арестуваните — в мазето. Държали ги трийсет дни, били ги, гаврили се с тях и после ги пуснали да си отидат. Всеки път, когато жандармите им пречели да идат на църква, прибягвали до варварски действия като трошене на кандилата и стъпкване на свещите. Влизайки в храма по време на утринното богослужение, жандармите обикновено удряли с прикладите си всеки срещнат по пътя им. В притвора на новия храм, издигнат след 1989 г., има икона на нашия Спасител Иисуса Христа, върху която и днес личат следи от кръвта, пръснала от главите да ония вярващи, които се черкували в храма тогава. Василе Урзика казва, че и има и други подобни напръскани с кръв икони и че те ще бъдат поставени в новия храм веднага щом завърши строежът му. Тези икони са исторически обекти, които ще носят през вековете свидетелството за неправедното гонение срещу вярващите от страна на църковните и светски власти. Верните от с. Вънатори се надяват да възстановят конфискуваните църковни предмети или поне тяхната себестойност, за да успеят да украсят новия си храм.
През 1929 г. един монах на име Партений се завръщал в град Търгу Нямц, носейки продоволствия. На излизане от града насреща му се задал новостилният свещеник, о. Петреску, който заедно с кочияша си пребили о. Партений, блъскали главата му във файтона, вързали го и го закарали в дома на свещеника, гдето го хвърлили в курника. Сетне го откарали в прокуратурата, откъдето бил пуснат едва след като му бил нанесен нов побой.
По отношение на такива свещеници живеещите в планините отци задавали такъв въпрос: „Брате християнино, кой е свещеникът, който те съветва да излезеш от Църквата? Изпитай, прочее, брате християнино, свещеника, за да узнаеш действително ли той е свещеник или е бяс.” Светогорските отшелници съветвали пазещите стария църковен календар вярващи да не приемат никакви църковни тайнства и служби от новостилните свещеници и да погребват покойниците си без свещеник, ако не могат за погребението да намерят свещеник, следващ стария календар. Същото те съветвали и относно тайнството Кръщение — в особено наложителен случай, когато бил застрашен живота на младенеца, кръщението трябвало да се извърши от православен мирянин в името на Светата Троица и сетне, ако детето оцелее, тайнството да се отслужи от старостилен свещеник.
Относно гонението, наченато срещу истинското Православие през 1924 г., покойният отец Николай Онофрей от с. Радашени, окр. Сучава, е оставил кратък исторически разказ, разкриващ какви слухове се разнасяли за календарната реформа още преди 1924 г. Енорийските свещеници по онова време съветвали вярващите да не приемат григорианския календар, тъй като той представлява дълбоко заблуждение. Слухът се разпространил почти из цяла Молдавия, Мунтения и Добруджа. След като бил променен календарът, църковните власти заплашвали с низвержение всеки свещеник, който би отказал да приеме нововъведението. При това положение свещеници, които скоро преди промяната твърдели, че приемането на календара е сериозна грешка, сега били принудени да променят виждането си, за да запазят своето положение, на което гледали повече като на професия, отколкото на призвание свише. Тогава те започнали да говорят на вярващите, че промяната не е чак толкова важна, че тя представлявала просто поправка на календара. От защитници на истинското Православие те се превърнали в гонители и заедно с жандармерийските отряди участвували в наказателни операции, заимствувани от средновековната инквизиция. Вярващите, които не приемали промяната, се събирали по домовете си, за да успеят да съхранят вярата, в която били кръстени. Първото им решение било да не спазват новостилните празници, но да продължат да празнуват според църковния календар. Новостилните свещеници, виждайки колко много вярващи се отдръпнали от енориите им, започнали да отлъчват онези, които не идвали в храмовете на новостилните празници, а отивали на работа.
По-остър бил въпросът с недостига на свещеници, придържащи се към юлианския календар. Отец Николай, който познавал много добре митрополит Гликерий, си спомня думите на последния за йеромонасите, напуснали монастирите си поради календарната реформа. След въвеждането на григорианския календар през есента на 1924 г. петдесетина йеромонаси и монаси от манастирите Нямц, Секу, Сихастрия и Покров се събрали пред Нямецката икона на Пресвета Богородица в пълно свещеническо облачение и се заклели да не приемат новия календар независимо от всички последствия. Сред тях бил и йеромонах Гликерий. За нещастие не всички от тях имали смелостта и мъжеството да останат верни на този си завет. Заплахите, старостта и липсата на елементарни условия за живот накарали някои от тях да останат в манастирите, към които принадлежали. Независимо от това, възможно е и те да са продължили да спазват юлианския календар, когато изпълнявали личното си молитвено правило. Сред ония, които останали твърди в решението си бил йеромонах Гликерий, игумен на скита Покров. Той официално се отказал от положението си на игумен и заедно с йеродякон Давид напуснал общежитието. След като прекарали една година на Св. Гора, те се върнали в Румъния, знаейки, че вярващите там имат нужда от истински пастири. Били призовани в родната си земя от „гласа” на пролятата от братята им кръв и от Кръста на Спасителя, който трябвало да бъде носен към нова Голгота. Това било началото на организиран църковен живот на Старостилната Румънска Православна Църква в съгласие с Преданието на св. апостоли и св. отци.
Както споменахме по-рано, първият и най-значим въпрос била липсата на свещеници. Религиозното гонение срещу клириците и вярващите било в разгара си, особено в Молдавия. За запазването на истинското Православие се изисквали доблестен дух на саможертва и непоколебима воля. Организираният църковен живот на Старостилната Църква се наченал със строежа на храма в с. Вънатори, окр. Нямц, а по-късно и на други места; едновременно с това за вярващите от различни местности била осигурена религиозна подкрепа по домовете на надеждни християни. Редом с Вънатори и Радашени, първи огнища на съпротива срещу календарното нововъведение били селата Брустури, Ръшка, Слатиоара и Ангелещ — на тези места се образували крепки църковни общини, съставени от дълбоко вярващи православни люде. Именно в с. Радашени се установил от самото начало йеромонах Гликерий. Отначало богослуженията се извършвали в селската църква, но това положение не се задържало дълго. При нормални обстоятелства храмът би могло да се ползва както от старостилната, тъй и от новостилната общност, понеже всички вярващи имали принос към изграждането му. Ала о. Хараламби Теодору, свещеникът, обслужващ новостилната общност, отнел ключа от старостилните вярващи и свалил езика на камбаната, за да им попречи да се събират на служба. Той подстрекавал местното население да хвърлят камъни по „старостилците” и един ден им изкрещял: „Ако ви трябва църква, постройте си ваша!”
Новостилните свещеници подхранвали такава омраза, а впоследствие се унизили дотам, че да предприемат насилнически и агресивни действия. Празнуването на светото Възкресение Христово по григорианската пасхалия в 1926 и 1929 г. убедило вярващите, че всъщност новостилната реформа е просто първата стъпка в процес, чиято крайна цел е разрушението на етоса на Православието. В 1931 г. йеромонах Гликерий пристигнал в Радашени и се заловил с организирането на старостилна енория, откликвайки на решението, взето от местните вярващи. На 21 май (8 май, ст. ст.) 1932 г. той благословил мястото, където щяла да бъде построен нов храм в чест на светите апостоли Петър и Павел, и положил основния камък. Църквата била издигната за двайсет и осем дни от дърво, покрита била с ламарина и измазана за един ден. Ала през юни същата година местният новостилен свещеник изпратил двама мъже да подпалят храма, скрити под плаща на мрака. Въпреки това църквата била спасена от бащата на о. Николай Онофрей, Василе Онофрей, който се събудил от лая на кучетата заедно с Николай (тогава дете) и двете си сестри. Единият от двамата злосторници, Теодор Санду, не след дълго се поболял и бил отнесен на носилка до тази църква, за да иска прошка. Храмът бил осветен на 27 октомври (14 октомври, ст. ст.) 1933 г.
По-късно през 1930 г. йеромонах Гликерий и йеродякон Давид отишли в Йерусалим, за да се посъветват с тогавашния Йерусалимски патриарх Дамян (1848–1931) относно положението на православните християни в Румъния, желаещи да запазят стария църковен календар. Патриархът благословил да продължат своята борба и да строят и освещават нови църкви. За тази цел той им дал св. Миро. И до ден-днешен в дома на о. Николай Онофрей се пази фотография на о. Гликерий в съслужение с патриарх Дамян.
След завръщането си в Румъния, о. Гликерий продължил борбата с още повече ревност и влял нови сили в старостилната Църква, като построил повече от трийсет църкви. Той посетил много места из страната, дори Бесарабия, съпътствуван от румънски и светогорски монаси, които му помагали да укрепява вярващите да пазят живи любовта, надеждата и увереността в силата на праотеческата си вяра.
За службите на освещаване места за храмове или на освещаването на самите съградени храмове се стичали върволици от каруци с вярващи от цяла Румъния, облечени празнично. Направлявани от отец Гликерий и сподвижниците му, поклонничествата до тези места били пропити с духовна радост. Отец Николай Онофрей си спомня как, когато бил дете, той и брат му Онофрей Онофрей (впоследствие митрополит Силвестър, 1924-1992) баща им (по-късно — монах Варлаам в манастира Слатиоара) ги водел на такива пътешествия за освещаването на храмове или места за храмове. Пътувайки към Оглинзи, Нямецки окръг, за освещаването на място за нова църква във Ваду Молдовей, те срещнали върволици каруци от Малини, Драгушени и други места. Отец Гликерий се изправил и поздравил поклонниците с „Христос воскресе!”, на което множеството отвърнало с „Воистину воскресе!” тъй гръмко, че цялата околна долина, която прекосявали, закънтяла от възгласа им. Тъй като били в следвеликденския период, вярващите пеели „Христос воскресе” из целия път до мястото на новия храм. Всички били преизпълнени с духовна радост и жажда да прославят Бога.
Такова единство, проявявано от старостилните вярващи, придавало на религиозните им събрания благолепие, но на него не гледали с добро око представителите на властта и на официалната Църква. Ето защо на 12 юли (29 юни, ст. ст.) 1933 г., на празника на светите апостоли Петър и Павел, било предприето яростно противодействие срещу тях, за да се разтури празникът и най-вече да се осуети организирането на подобни събития. В края на богослужението кметът на Радашени, Костика Григореску, лукаво и измамнически заявил: „Всички мъже от вашата енория трябва да отидат до префектурата на Фалтичени, за да получат позволение за функционирането на вашата църква.” Хората уважавали кмета като трезв човек и затова с радост поели пешком към Фалтичени, отстоящ на два-три километра оттатък едно възвишение. При все че отец Гликерий не вярвал на кмета, той одобрил отиването на народа във Фалтичени, полагайки цялата си надежда на Бога.
След като вярващите заминали и вече се били отдалечили порядъчно, храмът бил обграден от четирийсет жандармеристи, до един пияни, които нахлули в двора и взели да търсят о. Гликерий. Съзирайки опасността, той избягал в задния двор, гдето се скрил сред картофените насаждения. За нещастие там бил забелязан от жандармите и те грубо се нахвърлили върху него. Опитали се да го извлекат през оградата, но ги видели няколко монахини, които с крясъци известили за опасността на Василе Онофрей. Заедно с Тоадер Амарией и Аника Греку той се притекъл да помогне на о. Гликерий и завикал срещу жандармите: „Какво търсите в задния ми двор?” Един от тях отвърнал с пушечен изстрел във въздуха; но докато се опитвал да зареди отново пушката си, отскубвайки се от Аника Греку, която го нападнала с вила, той изгубил равновесие; Василе Онофрей го обезоръжил и освободил о. Гликерий. По време на това коварно нападение жандармите зверски ритали йеромонах Гликерий по краката с ботушите си, оставяйки му неизлечима рана, от която той страдал до края на живота си. Василе Онофрей скрил пушката на жандармериста и я държал у себе си две седмици подир това, възнамерявайки да я занесе в министерството на вътрешните работи, за да даде под съд жандармерията заради извършените злоупотреби.
Вярващите, които живеели близо до църквата, побързали да съобщят за бедата на всички, биейки камбаните, а един от тях се отправил на кон да настигне поелите към Фалтичени мъже. В същото време защитата на храма била поета от жени, които блокирали портата и пречели на жандармеристите да проникнат в двора. Последните се оттеглили едва когато се завърнали вярващите, които били тръгнали за префектурата и сега били разгневени, че кметът ги измамил. По-късно се оказало, че жандармите се криели в дома на новостилния свещеник, отец Харалампи Теодору, гдето чакали повечето вярващи да заминат за Фалтичени. Същият отец Теодору опил жандармите, като по този начин станал съучастник в престъпните им действия.
Този случай бил поредното потвърждение, че някои от новостилните клирици, въз основа на установен план между представителите на официалната Църква и началниците на отдел „Сигурност” в полицията и жандармерията, са били едни от инициаторите на такива гонения. Имат ли днес представителите на официалната Църква доблестта да погледнат назад в своята история и да видят гоненията, в които техните предшественици са участвували? Кои канони на Църквата оправдават употребата на насилие и сътрудничеството с репресивния държавен апарат за рушенето на старостилната Църква? Тъй или иначе, с това гонението не стихнало. Водачите на държавната Църква осъзнали, че безразсъдството, с което променили календара, сега се обръща срещу тях. Бързото разпространение на старостилното движение в Румъния, предвождано енергично от йеромонах Гликерий и подкрепяно от хиляди вярващи, заплашвало да осуети повърхностните планове, които те набързо скалъпили по време на календарната промяна. Интензивността на организираните по-късно от официалната Църква гонения, при съдействието на репресивната сила на държавата, доказва до каква степен йерарсите от новостилната Църква са забравили истината, че служителите на Църквата не могат да се съюзяват със силите на ада уж в името на Христовата вяра. Христос Спасителят и Неговите ученици никога не са налагали християнството чрез огън и меч, но единствено чрез силата на Божественото слово и любовта си към ближния.
Subscribe to:
Posts (Atom)
